Пророчицата от Кел
- Автор: Эддингс Дэвид
- Серия: the malloreon #5
- Язык: болгарский
- Переводчик: Здравка Евтимова
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Пророчицата от Кел». Краткое содержание книги:
Единствено Пророчицата от Кел може да разкрие къде се намира това мистериозно място — ала тя е в състояние да стори това едва когато Гарион и Поулгара извършат предопределената им от пророчествата задача в пещерата на Пророците, разположена в сърцето на величествена планина…
— Гарион! — засмя се Закат. — Ти действаш като селянин.
— Вероятно е така — призна кралят на Рива. — Но в крайна сметка ги ожених. Сега и двамата са безумно щастливи, а пък ако нещо в брака им някога не е наред, винаги могат да обвинят мен, нали?
— Ти не си като другите хора, приятелю — съвсем сериозно каза Закат.
— Знам — въздъхна Гарион. — Не съм, ала ми се ще да бъда. Тежестта на целия свят притиска и твоите, и моите рамене, Закат, и не ни остава никакво време за самите нас. Не ти ли се ще просто да пояздиш в някоя лятна сутрин, да гледаш изгрева и да видиш какво има зад следващия хълм?
— Аз пък си мислех, че правим тъкмо това.
— Не съвсем. Вършим го, защото сме принудени. Имах предвид да пояздим просто за удоволствие.
— От години не съм правил нищо просто за удоволствие.
— Нима не изпитваше истинска наслада, когато заплашваше, че ще разпнеш на кръст крал Гетел?
Закат се засмя.
— Това не беше чак толкова лошо — призна той. — Ала разбира се, не бих го сторил в действителност. Гетел беше идиот, ала в този момент присъствието му беше необходимо за империята.
— Винаги всичко се свежда до това, нали? Ние с теб правим необходимото, а не онова, което всъщност искаме. Нито един от нас не е търсил да се издигне до положението, което заема, ала и двамата правим нужното — това, което хората очакват да видят като наше дело. Ако не постъпваме така, светът ще загине, добрите, честните хора ще си отидат с него. Ако зависи от мен, няма да позволя да стане така. Няма да предам тези добри, честни хора — ти също няма да го сториш. Самият ти, Закат, си добър човек.
— Аз — добър?
— Не се подценявай, Закат. Мисля, че много скоро някой ще дойде при теб и ще те научи да не мразиш така много себе си.
Закат потрепера.
— Мислеше, че не зная? — попита Гарион и неумолимо продължи: — Вече му се вижда краят. Страданието ти, болката, угризенията ти вече трябва да престанат. Ако имаш нужда някой да ти каже как да бъдеш щастлив, обърни се към мен. В крайна сметка затова са приятелите, нали?
Закат изстена под забралото си.
Вълчицата стоеше между конете им, вдигна глава към Гарион.
„Добре — рече тя. — Може би съм си създала погрешна представа за теб, млади вълко. Може би в края на краищата вече не си малко пале.“
„Правя всичко по силите си — отвърна й Гарион на езика на вълците. — Надявам се, че не съм те разочаровал прекалено.“
„Чувствам, че в теб има хляб, Гарион.“
Тези думи, и особено „хляб“ потвърдиха предположението, върху което Гарион мислеше от доста време.
„Благодаря ти, бабо“ — отвърна той, най-сетне сигурен с кого разговаря.
„Защо чака толкова дълго, докато го кажеш?“
„Иначе може би щеше да си помислиш, че проявявам неучтивост.“
„Убедена съм, че си живял прекалено дълго с моята по-голяма дъщеря. Забелязала съм, че тя държи прекалено много на благоприличието. Да приема ли, че ще запазиш в тайна своето откритие?“
„Щом искаш — ще го запазя.“
„Може би така е по-добре. — Вълчицата погледна градската порта. — Каква е тази сграда?“
„Това е палатът на краля.“
„Какво значение имат кралете за вълците?“
„Сред хората има обичай да изразяват почитанията си към владетелите, бабо. Това се прави по-скоро по силата на традицията, а не защото хората изпитват уважение към коронованите особи.“
„Колко любопитно“ — каза тя и подуши въздуха.
След шумно дрънчене и скърцане подвижният мост с трясък се спусна над рова и барон Астелиг и неговите рицари въведоха Гарион и спътниците му във вътрешния двор на палата.
Както тази във Воу Мимбре, тронната зала тук, в Дал Перивор, беше обширно сводесто помещение с красиви колони, издигащи се към тавана на равни разстояния покрай стените. Високи тесни прозорци блестяха между колоните и светлината, промъкваща се през цветните им стъкла, сияеше в различни цветове, сякаш се състоеше от множество скъпоценни камъни. Подът беше направен от полиран мрамор. В срещуположния край на залата се издигаше покрита с червен килим платформа, върху която бе поставен тронът на Перивор, зад който се поклащаха пурпурни завеси. На стената, в свободното от завесите място, бяха окачени древни оръжия — донесени от предците преди две хиляди години и превърнали се в символ на кралската династия. Копия, боздугани и огромни мечове, по-дълги от човешки ръст, бяха подредени до овехтелите бойни знамена на забравени крале.