Стаена смърт
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Госпожица Марпъл [bg] #12
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Германов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Стаена смърт». Краткое содержание книги:
Агата Кристи е родена в Торки. Първият й роман — „Загадката в Стайлз“ е написан към края на Първата световна война, в която тя участва като медицинска сестра. В него тя създава Поаро, малкия детектив-белгиец с яйцевидна глава, страстен привърженик на реда, както и на „сивите клетки“, който става един от най-популярните детективи след Шерлок Холмс. Романът е публикуван през 1920 година.
След като е писала средно по една книга на година, през 1926 Агата Кристи създава своя шедьовър „Убийството на Роджър Акройд“. Това е първото й произведение, публикувано от „Колинс“, и поставя началото на едно сътрудничество между автор и издател, което продължава 50 години и дава живот на 70 книги. „Убийството на Роджър Акройд“ е и първият роман на писателката, който е поставен в театъра със заглавието „Алиби“ и се играе с голям успех в Уест Енд.
През 1971 г. Агата Кристи получава благородническа титла. Последните й два издадени романа са „Завесата: Последният случай на Поаро“ — през 1975 г., и „Прикрито убийство“ — през 1976 г., в който отново се срещаме с мис Марпъл, милата стара дама от Сейнт Мери Мийд. И двата романа имат невероятен успех. Агата Кристи пише и популярна литература, включително и една автобиография и прекрасната книга „Ела и ми кажи как живееш“, в която разказва за експедициите, на които е била със своя съпруг, археолога сър Макс Малоун.
Инспекторът се засмя добродушно, слезе долу и застана до мис Марпъл.
— Не се познаваме, мис Марпъл — каза той, — но полковник Мелроуз ми е говорил за вас.
Мис Марпъл се изправи зачервена и задъхана, стискайки шепа зелени листа.
— О, да. Милият полковник Мелроуз. Винаги е бил толкова любезен… Още откакто…
— Още откакто един църковен настоятел беше убит в кабинета на викария. Преди доста време. Но това не е последният ви успех.
— Изглежда знаете доста за мен, инспектор…
— Казвам се Праймър. Предполагам, че и тук не сте губила времето си напразно?
— Да, опитвам се да правя каквото мога в градината. Толкова е занемарена. Тези плевели например… толкова са отвратителни… Корените им — мис Марпъл погледна инспектора изпитателно — достигат много дълбоко в земята. Много дълбоко… и плъзват наоколо в почвата.
— Мисля че сте права — каза инспекторът. — Много дълбоко и много назад… имам предвид това убийство. Осемнадесет години!
— Може би и повече, инспекторе… И са ужасно вредни… как изсмукват живота на красивите млади цветя…
Един от полицаите дойде по пътеката към тях. Беше обилно изпотен и челото му беше изцапано с пръст.
— Открихме нещо, сър… трябва да е тя…
И точно тогава, припомни си Гуенда, денят започна да тече като кошмар. Дойде Джайлс и пребледнял й каза:
— Гуенда… тя е… там.
После един от полицаите повика по телефона съдебния лекар, нисък, припрян човек, който не след дълго се появи.
И тогава мисиз Кокър — спокойната и невъзмутима мисиз Кокър — излезе в градината, но не водена от някакво неудържимо любопитство, както би могло да се предположи, а просто за да набере малко подправки за ястието, което готвеше за обяд. И тя, чиято реакция при новината за убийството предишния ден беше единствено грижата за здравето на Гуенда (защото мисиз Кокър беше решила, че детската стая на първия етаж ще бъде населена след определен брой месеци) попадна право на ужасното откритие и веднага се разстрои до критична степен.
— Ужасно е, мадам! Не мога да гледам кости! И тук в градината, до магданоза! Ох, така ми се разтуптя сърцето… едва си поемам дъх. О, ако ми позволите, бих изпила глътка бренди…
Разтревожена от пъшкането на мисиз Кокър и от пепелявия цвят на лицето й, Гуенда отиде до бюфета, наля малко бренди и й го донесе.
— Ох, точно това ми трябваше, мадам — каза мисиз Кокър, но изведнъж гласът й замря и видът й стана толкова ужасен, че Гуенда изпищя на Джайлс да дойде, а той веднага извика съдебния лекар.
— Цяло щастие е, че бях тук — каза той по-късно. — За малко можеше да си отиде. Ако нямаше лекар досега щеше да е мъртва.
След това инспектор Праймър взе бутилката бренди, влезе заради нея в кратък спор с лекаря и след това попита Гуенда и Джайлс кога за последен път са пили от тази бутилка.
Тя каза, че през изминалите няколко дни не са. Че са ходили в Северна Англия и последните няколко пъти са си наливали джин.
— Но вчера за малко щях да пия от това бренди — каза тя. — Само че ми напомня за корабите, така че Джайлс отвори нова бутилка уиски.
— Имала сте късмет, мисиз Рийд. Ако бяхте пила от това бренди вчера, сега нямаше да сте жива.
— Джайлс също можеше да пие… за малко… накрая реши да пие уиски с мен.
Гуенда потрепери.
Дори и сега, вече сама в къщата, след като полицаите и Джайлс бяха излезли след набързо приготвения от консерви обяд (тъй като мисиз Кокър беше откарана в болницата), Гуенда не можеше да повярва, че всичко това наистина се е случило.
Едно нещо беше сигурно — вчера в дома им бяха идвали Джеки Афлик и Уолтър Фейн. Всеки от тях би могъл да сложи отрова в брендито и точно заради това е било телефонното обаждане — за да се осигури тази възможност. Те с Джайлс се бяха добрали прекалено близо до истината. Или съвсем друг човек е идвал — може да е влязъл през терасата — докато те са стояли в кабинета на доктор Кенеди и са чакали Лили Кимбъл? Трети човек, който е искал да насочи подозренията към другите двама?
„Но ако имаше трети човек — мислеше Гуенда, — той не би се обадил и на двамата. Щеше да му е достатъчен само един заподозрян, не двама. И кой би могъл да бъде този трети? Ърскин със сигурност си беше вкъщи. Не. Или Уолтър Фейн е позвънил на Афлик и е казал, че и на него са му се обадили, или Афлик се е обадил на Фейн. Беше един от двамата и полицаите, които бяха по опитни от тях, а и разполагаха с повече средства, щяха да разберат кой е той. А междувременно и двамата, щяха да бъдат под наблюдение. Няма да могат да… опитат пак.“
Гуенда отново потрепери. Не се свиква лесно с мисълта, че някой се е опитвал да те убие. „Опасно е“ беше казала мис Марпъл преди известно време, но Джайлс не беше приел това предупреждение достатъчно сериозно. Дори и след смъртта на Лили Кимбъл, на Гуенда не й беше хрумнало, че някой може да се опита да убие тях двамата. Само защото се бяха приближили прекалено много до истината за това убийство, извършено преди осемнадесет години. Бяха се досетили какво се е случило и кой може да го е извършил.