Светът на мъглите
- Автор: Грийн Саймън
- Серия: twilight of the empire #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: А. Ликова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Светът на мъглите». Краткое содержание книги:
Светът на мъглите е пристанище за хора извън закона, за престъпници и неудачници. От атаките на Империята планетата се пази със щит, изграден от могъщата сила на есперите, които са намерили тук нов подслон — неукротими и необуздани, но поне свободни.
— Искаше честна битка, нали? Да бъде волята ти.
Тя свали собствената си гривна и я пъхна в джоба, извади меча си и ловко запристъпва към него. Той размаха своя меч и се спусна да я посрещне. Внимателно описаха полукръг един срещу друг, като от време на време хващаха остриетата, за да се уверят в слабостите и предимствата си. Блекджак пръв нанесе удар и Топаз ловко го парира. През следващите няколко минути празната кръчма се превърна в арена на звънтене на стомана. Блекджак умело редуваше различни тактики и мръсни трикове, в които бе обучен, за да приключи бързо битката. Употребяваше изкусните си умения, които бе придобил през дългите си войнишки години, но студена пот обля лицето му, когато разбра, че този път триковете му няма да минат. Топаз беше изследовател. Той се биеше храбро, като не отстъпваше и сантиметър, яростно дирейки да открие пробив в защитата на врага. Вече беше уморен и ранен, а сега, след като бе лишен и от щита си, предимствата на двамата взаимно се неутрализираха и това не му беше по вкуса. Той се хвърляше напред и мушкаше с меча си, острието му проблясваше във въздуха в яростни удари и сеч, но по някакъв начин острието на Топаз винаги го отбягваше. Стъпка по стъпка, метър по метър тя го изтикваше назад, а лицето й не губеше спокойния си, очарователен и съсредоточен израз. От многобройните рани по гърдите и ръцете му потече кръв. Дори не можеше да се приближи и да я докосне. За миг страхът и отчаянието като че ли вляха нови сили в ударите му, но това не бе достатъчно. Тогава той се взря в очите й и съгледа безмилостния гняв, който гореше в тях и я подтикваше да се бори, и осъзна, че няма шанс да победи. Отстъпи бързо назад, преминавайки от атака в защита, а умът му бясно работеше. Когато накрая му просветна отговорът, се зачуди как е могъл да пропусне шанса си досега. Нахвърли се с вихър удари към Топаз и ловко запрати меча си срещу нея. Тя лесно го отблъсна с върха на меча си, но за този кратък миг воинът успя да отскочи назад вън от обсега й и да измъкне револвера от кобура си. Забавянето бе колкото бе нужно. Насочи разрушителя си към нея. Пръстът му бе на спусъка. Тогава Топаз отвори уста и запя.
Блекджак замръзна, неспособен да помръдне, щом вълните на песента го заляха, дращейки ужасяващо по нервната му система. Колкото и да се опитваше, не можеше да помръдне пръста си, за да натисне спусъка. Песента на Топаз ту се издигаше нагоре, ту спадаше и оглушително кънтеше в мозъка му и той усети с ужас как собствената му ръка бавно вдига револвера и се прицелва в дясното му око. Не можа дори да изкрещи, когато песента на Топаз задвижи пръста му и натисна спусъка.
Изследователката Топаз прониза с поглед сгърченото тяло, простряно пред нея. „Кръв и ужас — помисли си бавно тя. — Обещах ти кръв и ужас, Майкъл, любов моя.“ Тя се извърна и прибра меча си в ножницата. Чувстваше у себе си странна празнота. Бе изпитала силно удовлетворение в мига на смъртта на Блекджак, но сега това чувство бе преминало и не можеше да бъде заместено с нищо. Оставаше й Лиън Въртю, с когото трябваше да се справи. Той бе издал заповедта да убият Майкъл. Интересно би било да го запита защо, преди да се разправи с него. Но дълбоко у себе си долавяше, че смъртта на Въртю нямаше да се окаже толкова важна за нея, колкото саморазправата с Блекджак. Яростта и неукротимата й жажда за отмъщение я бяха държали гордо изправена, откакто Майкъл бе загинал. Сега нямаше с какво да запълни живота си, нищо не можеше да я предпази от горчивите й мисли.
„О, Майкъл, какво ще правя без теб сега…“
Тя напусна „Зеленият мъж“ без да се обръща и изчезна в мъглата. Отдалечаващите й се стъпки известно време отекваха, бавно заглъхвайки, после се изгубиха и стопиха и не остана нищо друго освен студът и леденото, адско мълчание на нощта.
ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
В ПАМЕТ НА ДЖЕЙМИ
В деня, когато погребваха Джейми Роял, снегът се сипеше тежко над земята. Гъста мъгла обгръщаше гробището като сив дрипав воал, а острият вятър виеше сред превиващите се дървета. Доналд Роял стоеше край прясно изкопания гроб и мълчаливо наблюдаваше как отрупания със сняг ковчег бавно се спуска в очакващата го пръст. Колд Харбър не бе най-реномираното гробище в Пристанището на мъглите, нито пък най-луксозното, ала бе най-старото. Костите на четири поколения по линия на Роял лежаха в Колд Харбър, а сега и на пето, с Джейми. Доналд сведе ниско глава под навявания от вятъра сняг и се опита да се съсредоточи върху думите на свещеника. Древните традиционни латински фрази не звучаха успокояващо както някога, навярно защото ги бе чувал твърде често в живота си.