Истината
- Автор: Пратчетт Теренс Дэвид Джон
- Серия: Светът на диска #25
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Истината». Краткое содержание книги:
— Сигурно имате много дълги зими в Юбервалд…
— Вижте, змята зе, че именно тъмната зветлина е доказателзтво за това твърдение — упорито продължи вампирът, пренебрегвайки подмятането. — Тя е зветлина без време. И не е задължително онова, което озветява, да зе злучва зега.
Той млъкна, сякаш очакваше нещо.
— Нима намеквате, че ни показва картини от миналото? — учуди се Захариса.
— Или от бъдещето. Или от някое друго мязто. Разбира зе, взъщнозт между тях няма никаква разлика.
— И насочвате това към главите на хората?!
Той видимо се притесни.
— Да, вече забелязвам чудати зтранични ефекти. Е, да, знам отдавна, че зпоред джуджетата тъмната зветлина имала… змахнато въздейзтвие. Но те поначало за много зуеверни и зе отнезох лековато към приказките им. Зега обаче… — Вампирът порови в хаоса върху масата и извади една иконография. — Ох, толкова е объркано. Филозофът Клинг пък казва, че умът зъщо имал тъмна и зветла зтрана, а тъмната зветлина… зе вижда з тъмната зтрана на ума…
Пак се запъна.
— Слушам ви — учтиво напомни Захариса.
— Чаках гръмотевицата — обясни вампирът. — Уви, не зме в Юбервалд.
— Съвсем се оплетох — промърмори момичето.
— Вижте… Ако зъм у дома и кажа нещо зъдбовно, например „тъмната зтрана на ума“, щеше да позледва внезапна гръмотевица. А ако позоча замък върху зтръмен зъбер и изрека: „Ето го замъка“, някой вълк задължително ще нададе печален вой. — Ото въздъхна. — В зтарата родина пейзажът е пзихотропно назтроен и знае какво зе очаква от него. А тук за зъжаление околните замо ме гледат озобено.
— Добре, добре — кротко се обади Захариса, — значи е магическа светлина, в която се виждат смайващи картини.
— Това е много… везтникарзко опизание — любезно отбеляза вампирът и показа иконографията. — Вгледайте зе внимателно. Изках да знимам едно джудже, което видях в кабинета на Патриция, а ето какво зе получи…
Различаваха се размазани петна и спирали. Наистина се забелязваше и бледият силует на джудже, легнало по корем на пода, вторачено отблизо в нещо. Но пред всичко останало се открояваше фигурата на лорд Ветинари. По-точно — двама Ветинари, зяпнали се изцъклено.
— Е, нали е неговият кабинет и той прекарва повечето си време там — потърси обяснение Захариса.
— Може и да е заради това — съгласи се Ото. — Вече знаем, че не винаги нещата, които призъзтват реално, за налице и във физичезкия змизъл. Вижте тази знимка.
— О, хубав портрет на Уилям — одобри Захариса. — Тук, в мазето. И… този зад него не е ли лорд Дьо Слов?
— Така ли? Не го познавам. Зигурен зъм обаче, че го нямаше в мазето, когато направих знимката. Но… но щом опознаете гозподин Уилям, вече ви е язно, че в извезтен змизъл неговият баща винаги наднича над рамото му…
— Тръпки да те побият…
Захариса огледа боязливо стените на мазето. Камъните бяха стари и омърляни, но не и опушени от пожар.
— Преди малко видях… хора. Сражаваха се. Имаше пламъци. И… някакъв сребърен дъжд. Но как е възможно да вали под земята?
— Не знам. Затова зе опитвам да изучавам тъмната зветлина.
Отгоре се чуха гласовете на Уилям и Добровръх.
— Съветвам ви да не споменавате пред другите за това — реши Захариса и се обърна към стълбичката. — Имаме си предостатъчно неприятности. Да, тръпки да те побият…
— Ама защо просто не почнем да блъскаме разни …ани глави в стените, докато някой не ни каже къде е …аното куче? — недоумяваше господин Лале.
— Изкушавам се — въздъхна господин Шиш. — Но нека оставим това като резервен вариант…
— Да му го…
И двамата се озърнаха.
— Рекох им аз, рекох им — огънати са тия петмезени ръбове…
Дъртия Гнусен Рон се влачеше по улицата, стиснал под мишница снопче броеве на „Вестника“. В другата си ръка държеше снадената връв на невзрачното си помиярче. Зърна Новата фирма и се оживи.
— Харгълурп? Господа, искате ли вестник?
Господин Шиш почти усети, че второто изречение, макар и уж казано със същия глас, беше някак натрапчиво и неестествено. Пък и беше смислено…
— Имаш ли дребни? — обърна се към господин Лале и се потупа по джобовете.
— Ще вземеш да си купиш …ания вестник? — слиса се партньорът му.
— Всичко с времето и мястото си, господин Лале. Заповядай, човече.
— Хилядолетни пръсти и скариди, да му го… — изрече Рон и добави: — Много съм ви задължен, господа.
Господин Шиш разгърна „Вестника“.
— Чудя се… — Задави се с думите и прочете отново заглавието. — „Виждали ли сте това куче?“… А стига, бе. Много ли продаваш от тези хартийки? — подхвърли на Рон.