Теменужки в снега

— Хм! Ще видим.

— Рос ще ви съпроводи до Лондон — каза Джон. — Бих искал да уведоми родителите на детето, докато аз се опитвам да огранича щетите, причинени на брака ми от това произшествие.

Херцогинята стана и един безкрайно дълъг миг го гледа мълчаливо. Най-накрая рече, тъжно клатейки глава:

— Кога най-сетне вие, мъжете, ще се научите да не си сваляте панталоните под път и над път?

Джон избухна в смях.

— Хайде стига — майка му въздъхна. — Може би такъв е неизбежният ход на нещата. Това не е афоризъм. — След тези думи тя напусна кабинета му.

Няколко минути по-късно се почука отново.

— Влез — извика Джон.

Когато вратата се отвори, видя на прага Изабел и момиченцето.

„Свалила е сватбената си рокля“ — помисли си Джон, докато ставаше от креслото си. Надяваше се това да не е лошо предзнаменование.

— Влезте и затворете — каза той. — Бих искал да поговоря с вас.

Изабел направи една крачка, но момиченцето не помръдна.

— Ела — Изабел се опита да го окуражи с една усмивка.

— Мъртъл не иска да влезе — отвърна детето, клатейки глава.

— Коя е Мъртъл? — попита Джон.

Изабел му се усмихна.

— Мъртъл е невидимата приятелка на Лили.

„Мили Боже“ — помисли си Джон. Под покрива си имаше вече две жени, които общуваха с невидими същества. Е, скоро малката щеше да напусне Ейвън Хаус и тогава животът му отново щеше да потече постарому.

— Защо Мъртъл не иска да влезе? — обърна се към детето Изабел.

— Бои се.

Джон видя съпругата му да сочи работния кабинет и да казва:

— Уверявам те, че вътре няма нищо, от което да трябва да се боиш.

— Херцогът на съдбата я плаши. — Лили посочи с пръст към него.

Изабел се засмя.

— Негова милост е мек като памук.

— Но нали каза, че…

— Негова милост никога не би се държал нелюбезно с едно малко момиченце — прекъсна я Изабел. — Нали така, ваша светлост?

— Да — мрачно кимна Джон.

— Негова милост не изглежда особено щастлив — рече Лили, която не откъсваше поглед от него.

— Негова светлост е възхитен от възможността да се запознае с теб — отвърна Изабел. — На мен ми вярваш, нали?

Лили кимна.

Джон учудено наблюдаваше умението, с което Изабел общуваше с детето. От нея щеше да излезе чудесна майка на децата им.

Когато забеляза, че детето го гледа, той се насили да се усмихне. След това каза с мек глас:

— Лили, нали?

Тя кимна.

— Няма ли да влезеш и да седнеш? — покани я Джон. — Много бих искал да те опозная по-отблизо.

Лили се остави да бъде въведена в стаята. Двете с Изабел седнаха в креслата пред писалището.

— Джон, бих искал да ти представя твоята дъщеря Лили — рече Изабел. — Лили, това е твоят татко.

— Мога ли да го наричам татко? — възхитените зелени очички на Лили го оглеждаха любопитно.

— Не — лаконично отвърна Джон.

„Проклятие“ — помисли си той миг след това. Момичето се разплака. Как щеше да го разпита, ако то плачеше?

Изабел му отправи изпепеляващ поглед. Тя нежно потупа дланта на детето и обясни.