Теменужки в снега

След тези думи тя се обърна и напусна залата, оставяйки детето само.

Последвалите събития дълго време щяха да дават храна на злите езици.

— Лизет, не ме оставяй! — ужасено изпищя момиченцето.

— Проклятие! — изруга Джон и скочи от стола си.

— Мили Боже — възкликна Изабел, докато, разтърсена от вида на изоставеното дете, ставаше от мястото си.

Джон изхвръкна от залата, решен да върне Лизет Дюпре. Брат му Рос го последва по петите.

В това време Изабел се впусна към детето. Гостите притихнаха възмутени и само сестрата на възрастната херцогиня възкликна:

— Мили Боже, какво ще правим сега?

— Естер, моля те, недей да припадаш — строго рече херцогинята.

— Малко студен чай ще я оживи — извика от мястото си Джунипър.

Изабел клекна пред момиченцето и му се усмихна топло. Детето изхлипа и се усмихна тъжно.

— Казвам се Изабел — обясни младата жена. — А ти?

— Лили — детето пусна вързопчето на земята и прегърна куклата си. — А това е Шарлот.

— Лили, всички ние сме твои приятели — каза Изабел, без да сваля от момиченцето пленителните си теменужени очи. — Не бива да се боиш.

— Ти принцеса ли си? — попита Лили. Изабел се засмя.

— Не, само херцогиня.

— Къде тогава е твоят херцог?

— Твоят татко е мой херцог — отвърна Изабел.

— Аз нямам татко — възрази момиченцето.

— По всичко изглежда, че имаш.

— Винаги съм искала да имам татко — плахо рече Лили. — Мисля, че Бог понякога чува молбите ни.

— Със сигурност — потвърди Изабел.

— Кой от мъжете е моят татко? — попита Лили, оглеждайки гостите.

— Херцогът излезе за момент — обясни Изабел. — Когато се върне, ще ти го представя.

— Имаш предвид мъжа, който избухна?

Изабел кимна.

— Твоят татко е петият херцог на съдбата, десети маркиз на подлостта и дванадесети граф на… Страшния съд.

Лили се засмя.

— Харесваш ми.

— Чувствата ни са взаимни — отвърна Изабел. — Сега по-добре ли си?

Лили кимна и огледа възмутените гости. Когато отново се обърна към Изабел, личицето й отново бе придобило угрижено изражение.

— Къде е Лизет? — попита детето. — Имам нужда от нея.

Гледката на отчаяното дете сви сърцето на Изабел. Момиченцето й напомняше за собственото й безутешно детство.

— Лизет трябваше да свърши нещо много важно — излъга Изабел. — Затова те доведе при мен. Мислиш ли, че можем да се сприятелим? Зная няколко много хубави игри.

Личицето на Лили се разведри.

— Чакай да помисля — Изабел замислено наклони глава на една страна и постави пръст на устните си. — През лятото лягам в тревата и наблюдавам представлението на облаците. Когато ми омръзне, тичам по обсипания с цветя хълм. Правила ли си това някога?

Лили поклати глава.

— През есента хвърлям окапалите листа във въздуха и викам „Ура“ — продължаваше Изабел в отчаян опит да разведри детето. — През зимата рисувам ангели в снега. Но любимият ми сезон е пролетта, защото тогава се разхождам из гората и танцувам с цветята.

Лили бе ококорила възхитени очи. Никое дете не можеше да устои на подобни чудеса.