Последната теорема
- Автор: Пол Фредерик, Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната теорема». Краткое содержание книги:
Пътуванията му до крайбрежната вила на Мира станаха всекидневни, а после Ранджит се сети как да направи нещата още по-хубави. Де Сарам беше отворил кредитна сметка на негово име, докато бъдат освободени средствата от бащиното му завещание, което означаваше, че има истинска банкова сметка с истински рупии в нея, които да харчи, както и кредитна карта в добавка. Над плажа имаше редица от ресторанти и Ранджит реши да изведе Мира на обяд.
Шофьорът спря пред един от ресторантите край пътя и Ранджит отвори вратата, но миризмите не му харесаха. Вторият, който пробва, изглеждаше по-окуражително. Влезе и поиска да види менюто, подуши внимателно въздуха и каза на сервитьора, че най-вероятно ще се върне, но не обеща нищо в този смисъл. В третия ресторант отново поиска менюто, но изобщо не го погледна. Уханията откъм кухнята, усмивките на клиентите, които не бързаха да приключат с десерта и чая си… Ранджит вдиша дълбоко и направи резервация. А когато покани Мира, тя се поколеба само за миг, после каза:
— Ами да. Би било чудесно.
Което означаваше, че в края на този ден Ранджит най-после щеше да има удоволствието той да я почерпи.
Ада не беше при леля си, затова двамата плуваха по-дълго и по-навътре от обикновено, а след като се върнаха във вилата и се преоблякоха, седнаха на верандата с питие в ръка и се отдадоха на ленив разговор. Е, говореше предимно Мира.
— Преди тук беше много по-оживено — отбеляза тя, плъзгайки поглед по почти празния плаж. — Когато бях малка, надолу имаше два луксозни хотела и много повече ресторанти.
Ранджит я погледна любопитно.
— Липсва ли ти оживлението?
— О, не бих казала. Повече ми харесва както е сега, спокойно. Но родителите ми ходеха на танци в хотелите, а сега там няма нищо.
Ранджит кимна.
— Голямото цунами — сети се той.
Но Мира поклати глава.
— Не, беше много по-рано — каза тя. — През 1984-та. Началото на гражданската война. Някои от първите сражения се водиха тук. „Морските тигри“ хвърлиха котва и използваха плажа като плацдарм за нападението си срещу летището. Армията заела позиция в хотелите и „тигрите“ започнали да ги обстрелват. Родителите ми били тук и не могли да се измъкнат, докато положението не се успокоило малко и пътищата не били отворени. Мама казва, че трасиращите ракети приличали на фойерверки, носели се с писъци откъм корабите към хотелите и обратно. Викаха му „дискотеката“.
Ранджит искаше да реагира някак, но не знаеше как. Не с думи, може би. Всъщност му се искаше да я прегърне. Като компромисно решение и първа стъпка реши да сложи ръка върху нейната на страничната облегалка на стола й.
Мира, изглежда, нямаше нищо против.
— Разрушените сгради още си стояха там, докато растях — продължи тя. — Накрая цунамито им видя окончателно сметката. Ако не беше то, сигурно още щяха да стърчат на плажа.
Обърна се с усмивка към него… и нещо в изражението й му подсказа, че иска да бъде целуната.
Ранджит реши да си пробва късмета.
Оказа се, че преценката му е била правилна. Мира наистина искаше да бъде целуната. И не само това. Хвана го за ръка и го поведе към къщата и към онази невероятно удобна кушетка, идеална за двама, където Ранджит откри, че сексуалният акт с жена е не просто хубав сам по себе си, а няколко пъти по-хубав, когато го правиш с жена, която харесваш, уважаваш и в чиято компания искаш да прекараш дълго време.
А после дойде ред на вечерята в ресторанта и там също си прекараха страхотно. Изобщо и като цяло, онзи ден на плажа се оказа огромен успех и двамата моментално решиха, че трябва да го повторят. Често.
Но не се получи точно така, защото на следващия ден се случи нещо, което промени плановете им.
Ада Лаброй беше с тях въпросния ден, също и бавачката й, която току стрелкаше изпод вежди Мира и Ранджит, което подсказа на младежа, че на лицата им е написано какво са правили тук вчера. Иначе денят си беше съвършено нормален — ако не се брои фактът, че Мира го посрещна с целувка по устните, вместо по бузата, както правеше обикновено, — докато двамата не излязоха от водата и не седнаха да пийнат по нещо, наметнати с халати.
Тогава Ада каза нещо. Вдигнала ръка да заслони очите си от слънцето, тя попита:
— Онова там не е ли чичкото, който работи у Ворхулст?
И когато Ранджит стана да погледне по-добре, видя, че наистина е семейният иконом и че се движи доста по-бързо от обикновено. И стискаше здраво някакви листа. Изглеждаше развълнуван. Не просто развълнуван, а изгарящ от нетърпение да даде листата на Ранджит до такава степен, че се развика отдалеч: