Последната теорема
- Автор: Пол Фредерик, Кларк Артур Чарльз
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Последната теорема». Краткое содержание книги:
Ранджит се поколеба. Имаше само още един трик, а него не беше показвал дори на Тифани Канакаратнам, но този път и Мира беше сред публиката му.
— Ами, знам — каза той и слезе от верандата, за да начертае кръг в пясъка.
○
— Това е една рупия — посочи. — Е, само рисунка на рупия, разбира се, но нека си представим, че е истинска монета. Ако я хвърлиш, има два възможни начина, по които да се обърне при падането — ези или тура.
— Или на ръбче, ако я хвърлиш в пясък — допълни Ада.
Ранджит я погледна, но изражението й беше съвсем невинно.
— Значи няма да я хвърляме на плажа. Хвърляме я на игрална маса в казино. Така, ако хвърлиш две монети…
○ ○
— … всяка от тях може да покаже ези или тура при падането си. Тоест имаме четири възможни резултата — ези-ези, ези-тура, тура-ези или тура-тура. Но ако монетите са три…
○ ○ ○
— … възможностите стават осем. Ези-ези-ези, ези-ези-тура, ези-…
— Ранджит — прекъсна го Мира, с усмивка, но и с едва доловим намек за раздразнение в гласа. — Ада знае колко прави две на трета степен.
— Знам, че знае — отвърна той. — Ето какво ще направим. Вземи пръчката и начертай колкото монети искаш в редичката. Аз няма да гледам. Когато си готова, аз за не повече от десет секунди ще ти напиша точния брой на възможните резултати от подхвърлянията на монетите, които си нарисувала. Освен това — добави той и вдигна пръст, — за да стане още по-интересно, ще ти позволя да закриеш колкото монети искаш и от който край на редичката искаш, така че да не знам колко точно монети има.
Ада, която слушаше внимателно, възкликна:
— Уха! Може ли да го направи, лельо Мира?
— Не — твърдо заяви тя. — Освен ако не наднича или не мами по някакъв друг начин. — После се обърна към Ранджит. — Няма да надничаш, нали?
— Няма.
— И няма да знаеш колко монети има в редицата?
Той сви устни.
— Е, не съм казвал нищо за това какво ще знам… но, да, няма да знам,
— В такъв случай е невъзможно — обяви тя. И когато Ранджит я подкани да го изпита, тя го накара да се обърне, а на Ада заръча да го наблюдава зорко, в случай че някой от прозорците на къщата му служи като огледало. После бързо заличи повечето от нарисуваните монети, като остави само три. Намигна на Ада и метна хавлията си, покривайки две от трите, както и цял метър от несъществуващи монети…
… и каза:
— Ти си.
Ранджит се обърна бавно, сякаш разполагаше с цялото време на света, нищо, че Ада надаваше викове:
— Бързо, Ранджит! Имаш само десет секунди! Не, останаха пет. Или само две…
Той се усмихна на детето.
— Не се притеснявай — успокои я. После се наведе напред и за пръв път погледна „чертежа“. Взе пръчката и начерта права линия в единия край на редичката. После махна хавлията на Мира и обяви: — Ето го отговора. — И се ухили, възхищавайки се на резултата. — Много умно. — И зачака реакцията на Мира относно изписаното в пясъка число:
Мира зяпна изумено рисунката, после изражението й се проясни.
— О, Боже! Ами да! Това е двоичното представяне на… чакай малко… на десетичното число осем! И е верният отговор!
Все така ухилен, Ранджит се обърна към Ада. Не беше съвсем сигурен какво да очаква от детето. Трябваше ли да обясни още веднъж как се работеше с двоичните означения — 1, 10, 11, 100 за едно, две, три, четири? Поколеба се.
Но момиченцето вече се усмихваше широко.
— Ти не каза, че ще го напишеш двоично, Ранджит, но и изобщо не спомена как ще го напишеш, така че си беше честно. Хубав номер.
Произнесе присъдата си сериозно като възрастен и Ранджит продължи да се усмихва. Но любопитството му се беше събудило.
— Кажи ми нещо, Ада. Наистина ли знаеш за двоичните числа?
Тя го изгледа с комично възмущение.
— Естествено, че знам, Ранджит! А ти знаеш ли на кого са ме кръстили нашите по настояване на леля Мира?
Ранджит вдигна смаяно вежди и Мира побърза да обясни.
— Аз съм виновна — каза тя. — Когато сестра ми и мъжът й се скараха как да кръстят бебето, аз предложих да е Ада. Ада Лавлейс беше моята героиня и образец за подражание. Всичките ми приятелки се заплесваха по жени като Савската царица или Жената чудо, или Жана д’Арк, но аз исках да стана като графиня Ада Лавлейс, когато порасна.
— Графиня… — промърмори Ранджит, после щракна с пръсти. — Ами да! Компютърната жена от, кога беше, началото на деветнайсети век? Дъщерята на лорд Байрон, която написала първата компютърна програма за изчислителната машина на Чарлс Бабидж!
— Същата — кимна Мира. — Разбира се, машината така и не била конструирана, защото им липсвала нужната технология, но програмата си била добра. Именно на графинята е кръстен софтуерният език „Ада“.