Те препускаха срещу ветрове, които плющяха все по-безмилостно. Главите, телата на животните, които излизаха от подземните си прикрития, ставаха все по-едри, колкото по-навътре навлизаше „Медис“ във все по-диви и по-мразовити земи. Остарели ръце отбелязваха промените в зова на колелетата и названията на тракането им, а желязото изстиваше.
На четвъртия ден те навлязоха в сянката на една стара сонда, издигаща се над горичка, която продължаваше да вади петрол, макар и вече на последни издихания. Стадо къртове — сиви зверове, средни по размери и качество, изскочи на повърхността близо до тях; заиграха се, вдигнаха прах. Три от тях бързо бяха набодени, овързани, замъкнати в касапските вагони и разфасовани.
— Ей, помните ли — рече изведнъж Вуринам, без да се обръща към никого конкретно — как оня Шам ап Сурап носеше грога, като трябва? — Той се прокашля. — Така и не вдянах дали това му се харесваше все пак повече от обичайния му докторлък? Не беше ли тъй, Фремло?
Неколцина се разкискаха. Щастливи ли бяха или тъжни, че Вуринам бе споменал техния беглец? Да. Бяха щастливи или тъжни.
— Млъквай, Вуринам! — заяви Яшкан. — На никого не му пука.
— Но го каза с половин уста.
— Не знаех, че ще му стиска — измърмори Фремло на Мбендей, докато пиеха гаден чай с привкус на пушек късно вечерта.
— Той беше безнадежден случай, макар и да нямаше как да не го харесаш тоя момък, ала през ум не ми минаваше, че ще има дупе да стане търсач, колкото ѝ да се заплесваше по тях.
„Медис“ подмина един задвижван от роби влак от Роквейн, който капитанката не поздрави. Шосундер и Драмин готвачът се взираха в морелския простор, а по дирята им един голям стар мъжкар броненосец като сумтяща бронирана колесница се надигаше във въздуха, душеше за плячка и пак се гмурваше в пръстта.
— Той много придиряше на яденето — каза Драмин.
— Странно е, като го няма наоколо — отбеляза прислужникът.
Настигнаха един грамаден и дрънчащ военен влак от една от монархиите на Кабиго. Приближиха се до двуетажната крепост на колела, набучена като морско свинче с оръдия; тя изхвърляше с вой дим и сажди, докато маневрираше и разузнаваше.
Адмирал Шивърджей прие Нафи и след размяната на любезности и чаша кактусов чай, след като обърна достатъчно учтиво внимание на злонравната му влакова котка, тя го попита на спънатото съчетание от езици, на което успяваха да се разберат, дали той няма някакви вести за голям блед кърт.
и той пък да вземе да има, да му се не види.
Много влакове поддържаха дневници за достигнали до ушите им вести за забелязани мегазверове и за всякакви попаднали им приказки за изчадия и страшилища, тъй като знаеха, че къртоловците, които срещаха, може би ги търсят. Шивърджей прокара пръст надолу по списъка със слухове, подмина разказите за най-големия борсук, мраволъви албиноси, мравояди с чудовищни размери. До някои бяха отбелязани и имената на капитаните. Някои си имаха повече от един — о, това бяха неловки ситуации, ловни сблъсъци. Как да постъпим, когато повече от един философ издирват един и същи символ? Наставаше чутовно неудобство.
— А, сега… — рече Шивърджей. — Ето нещо. — Той разполагаше с превъзходен запас от истории. — Вие знаете къде скитосват баджерите? — Нафи кимна бегло. Номадите ветроходци се събираха и ловуваха из огромни пространства между линиите на морелсите. — Една дълбинноморелска ловджийка с копие, която се връщаше от техните земи, тя ми каза, че чула нещо от един кожухар, дето търгувал с един търсачески екипаж…
Потеклото, родословието, придружена от което историята достигна най-сетне до ушите на капитан Нафи, беше витиевато и маловажно. Същественото беше ето това:
