Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
Преди си беше мислела, че на света няма по-голяма болка от загубата на съпруга й. Но сега разбра, че е грешала. Оказа се, че да изгуби Бернардино, преди любовта им да е имала шанса поне да разцъфти, е още по-лошо, а всички тези размисли само подклаждаха допълнително болката й и чувството й за вина. Знаеше, че ако го види отблизо само още веднъж и му позволи да й говори, ще се втурне при него и двамата ще заживеят заедно в тайна, страстна разруха. Но макар и изгубила религията си, тя не бе изгубила своя морал. Все още разпознаваше доброто от злото, макар да се питаше каква полза има от това. В пустата си студена крепост тя се радваше на безполезното утешение на топлото си сърце, както и на изпълнения с угризения спомен за неговата целувка, който заместваше изгасващия вечер огън. Потръпваше както от студ, така и от спомена за докосването му. Скиташе из заскрежената бадемова горичка и наблюдаваше как листата падат от дърветата, които бе спасила от брадвата. Усещаше, че не й остава много време на това място. Приходите й от позирането за стенописите бяха секнали внезапно, а Манодората не бе идвал да я посети от онзи инцидент в църквата. Не можеше да се надява на помощта на един почтен човек, ако ще и той да бе от църква и вяра, различни от онази, която тя бе опетнила. Изпитваше ужас от присмеха и укорите на гражданите на Сароно, затова предпочиташе да си стои сама. Не смееше да отиде до града и да се опита да се срещне с евреина в къщата със звезда на вратата.
Но се оказа, че го е подценявала. Симонета нямаше представа, че човек, който също е живял с присмеха и подигравките на околните, може да обърне и другата си буза. И нямаше представа, че онези, които са били обект на присмех, са в състояние да вземат самостоятелно своите решения, преди да изберат кого да съдят. Нямаше представа също така, че осъждането от страна на християните само засилваше уважението му към нея.
Симонета стоеше за трети път пред прозореца, потънала в съзерцание. И когато Манодората се появи на пътя към Кастело и тя зърна уподобяващите го на мечка кожи, се изпълни с такава благодарност и топлота от появата на един приятел, че се втурна навън, застана под колоните пред входа и протегна ръце, за да го посрещне. Нямаше представа, че жестът й неволно копира голите бадемови клони, които също бяха разперили към него тъмните си пръсти.
Двайсет и четвърта глава
Свети Мавриций и неговият легион
Когато Бернардино Луини пристъпи в параклиса на манастира „Сан Маурицио“ в Милано, имаше чувството, че прекрачва прага на затвор.
Това впечатление се бе зародило у него още на зазоряване, когато влизаше през портите на самия град, облечен като монах и яздещ скромно муле. Беше пуснат през великата римска порта „Тичинезе“ без никакви въпроси от страна на стражите, което го бе направило толкова наперен, че дори си позволи да изобрази знака на кръста като благослов над главите им. Но когато пиките се скръстиха отново зад гърба му, той се почувства като в капан. Милано беше затворено място, опасано от броеница от стени, кули и порти. Улиците му бяха предназначени да показват славата и значимостта му на един от най-перфектните градове в света — дълги, широки пътища, с масивни сгради от сребрист камък, където не беше никак лесно да останеш анонимен за разлика от лабиринтите, характерни за средновековните улички на старите градове. Столицата на Ломбардия бе същинска градска утопия и предпочитано място по-скоро за придворни и аристократи, отколкото за прости селяни. Бернардино премина под елегантните римски колони на колонадата „Сан Лоренцо“ и под студената сянка на импозантната базилика, посветена на същия светец. Докато вървеше, си каза, че въпреки блестящите нови сгради и широките улици дълбоко в сърцето си Милано си оставаше античен град — римският му произход се долавяше и виждаше навсякъде, новото вървеше ръка за ръка със старото, миналото и настоящето споделяха един и същ ритъм — величие и цивилизация, далеч надхвърлящи времето си. Бернардино потрепери и се уви по-плътно с расото си — хилавото сутрешно слънце все още не бе успяло да проникне в улиците и лишени от него, грандиозните архитектурни чудеса на града изглеждаха голи и мрачни. Дори и чудодейната готическа катедрала, с нейната гора от сребристи шпилове, приличаше по-скоро на дъска с гвоздеи, предназначена да го прониже. Бернардино познаваше добре този град — бе прекарал много години тук в студиото на Леонардо, преди Маестрото да го отведе във Флоренция и познанството им да приключи с неговото заточение във Венеция. Ала днес той не изпитваше никакви топли чувства към някогашния си дом. Може би се дължеше на факта, че преди няколко години Леонардо да Винчи бе починал и вече го нямаше тук, за да приветства с добре дошъл любимия си ученик. Или може би беше от това, че оттук нататък не би могъл да почувства като дом никое друго място освен Сароно. Неговото пристанище беше Симонета, котвата му бе там, където е и тя, а сега тази котва беше прерязана и той бе тласнат да се носи безцелно из водите на живота, за да бъде уловен в мрежа, която с всеки изминал ден се стягаше все по-плътно около него. Чувстваше се като рак в гърне. Великолепието на гърнето нямаше никакво значение за него — то пак си оставаше капан.