Мадоната на бадемите
- Автор: Фиорато Марина
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-289
- Переводчик: Антоанета Дончева-Стаматова
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Мадоната на бадемите». Краткое содержание книги:
Когато Бернардино Луини, талантливият ученик на Леонардо да Винчи, се заклева, че всяка жена, която рисува, ще бъде красива като ангел, той няма никаква представа, че ще трябва да почака повече от двайсет години, за да открие своето вдъхновение…
Годината е 1525
Луини е нает да нарисува религиозна фреска в църква из хълмовете на Ломбардия. Художникът вижда в църквата красивата Симонета ди Сароно, наскоро загубила мъжа си в кървавите войни между италианските градове държави, и остава запленен от нейната красота и от тъжните й очи. Той я обезсмъртява като Мадоната в своята най-прочута творба, която и днес може да бъде видяна в църквата „Санта Мария деи Мираколи“ в Сароно.
Художникът и моделът му се влюбват и като символ на любовта им Симонета създава свой шедьовър — тя измисля питие за любимия си от сока на бадемите, които растат в нейната градина. Но докато стенописът и ликьорът стават все по-популярни, връзката на двойката предизвиква скандал, който заплашва любовта им. И дори живота им…
— Всичко свърши — прошепна тихичко. — Вече ги няма и не могат да те наранят!
Ала Амария не му каза онова, от което се страхуваше най-много. Защото, макар да бе поласкана от силата и умението му, с които я бе спасил, тя се страхуваше, че Селваджо, че нейният скъп Селваджо, който не би наранил и муха, също вече го няма.
Двайсет и първа глава
Камбаните на църквата на чудесата
Както Грегорио съвсем правилно бе изтъкнал, Бернардино не беше войник. Затова той побягна. Ако имаше време да размисли, щеше да се разсмее на ироничния обрат на съдбата си — защото, ето че след двайсет години той отново бягаше от шайка охранители с ливреи, и то пак заради една жена. Но за разлика от предишния, този път изобщо не му беше до смях — бе изгубил любовта на живота си, но не възнамеряваше да губи и свободата си.
Изходът на църквата бе строго охраняван, затова, без да знае защо, той се вмъкна през страничната врата, отвеждаща към камбанарията — неговата камбанария. Изстреля се по стъпалата и после по кожената стълба чевръсто като корабна маймунка. Вече познаваше отлично пътя през тъмнината, познаваше и заплашителния шепот на камбаните. Изкатери се в стаичката си, където бе спал през последните няколко месеца. Охраната на кардинала не се чуваше. Все пак бяха по-тежки от него, а и въоръжени, но в крайна сметка щяха да го открият. Бернардино осъзна, че сам е влязъл в капана. Заслуша се отново. И после разбра — те нямаше да дойдат. Кардиналът имаше по-ефективен начин да го накара да слезе.
Бернардино видя в ням ужас как въжетата на камбаните се опъват и как масивните чудовища се вдигат нагоре, извиват се и му се присмиват с огромната си зейнала паст. Покри уши точно миг преди огромните им езици да паднат, но въпреки това силата на звука им разтърси тялото му като удар, способен да спре сърцето му. Той се разпищя, но не чу гласа си. Докато двата гиганта се надпреварваха да реват, той се загледа през четирите прозореца и се изправи лице в лице с четирите ветрове, които го принудиха да се дръпне обратно навътре, заслепявайки го с мразовитото си дихание. Не бе в състояние да види нищо под себе си, тъй като от зимния въздух и непоносимата песен на камбаните очите му се насълзиха. В знак на съчувствие ушите и носът му започнаха да кървят. Знаеше, че трябва да се махне оттук, преди да е полудял, но и не можеше да се смъкне обратно надолу в бърлогата на лъва. В крайна сметка избра северния прозорец — защото именно на север бе разположено езерото Маджоре, и се хвърли надолу в звездната нощ.
Приземи се с трясък. Очакваше да е разбит на парчета, но се оказа, че под гърба му се разстилат клоните на един спасителен храст, което му подсказа, че е спасен. Само дето не можеше да се изправи сам. Имаше нужда от помощ — и я получи. Над него се извиси една тъмна фигура и му подаде ръка. Бернардино я пое и веднага беше изправен на крака.
— Можете ли да вървите? — прошепна настойчиво спасителят му.
— Да.
— А да бягате?
— Мисля, че да.
— Тогава тръгвайте след мен!
Без да чака повторна подкана, Бернардино последва подобната на мечка фигура. Минаха по тесни улички и тайни сокаци. Мускулите на художника проскърцваха, ребрата го боляха. Снегът щипеше раните от падането по лицето му, а в устата си усещаше кръвта, която камбаните бяха извикали от носа и ушите му. Може би отиваше право в поредния капан, но в момента му беше все едно — всичко би било за предпочитане пред копоите на безмилостния кардинал.