Черните лилии
- Автор: Бюсси Мишель
- Язык: болгарский
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Черните лилии». Краткое содержание книги:
От прозорците на своя дом в старата мелница една възрастна дама наблюдава живота на селцето, колите на туристите, силуетите. Любимото място на Моне е пълно с гости, разхождащи се из градините, в които той е рисувал своите водни лилии. Но когато туристите си заминат, случайният посетител вижда тъмната страна на това иначе спокойно място.
Историята започва с едно брутално убийство — Жером Морвал, чиято страст към картините на великия художник се конкурира единствено със страстта му към жените, е намерен мъртъв. В джоба му е открита картичка за рожден ден с необичаен надпис: „Съгласен съм мечтите със закон да станат престъпление“.
В окото на бурята се оказват три жени: малко момиче, надарено с дарбата да рисува, изкусителна учителка, която мечтае за любов и крои планове за бягство, и възрастна дама с очи на бухал, която наблюдава и знае всичко. И разбира се, една унищожителна страст, която слага началото на поредица от престъпления.
Кой е убиецът? Какво общо има с трите жени? Слух или реалност са разказите за скрити или откраднати картини на Моне, сред които и прословутите му „Черни лилии“?
В Живерни всеки е енигма и всеки пази своята тайна, а драматичните истории разпръсват илюзиите и съживяват раните от миналото…
В следващите страници описанията на Живерни са колкото се може по-точни. Що се отнася до хотел „Боди“, потока, отклонен от река Епт, мелницата „Шеньовиер“ училището в Живерни, църквата „Сент Радегонд“, гробището, улица „Клод Моне“, улица „Шьомен дю Роа“ — Кралският път, остров „Орти“, и разбира се — къщата на Клод Моне и езерото с лилиите, всички те съществуват. Същото се отнася и за местата в съседство — Музея във Вернон, Музея на изобразителното изкуство в Руан, селцето Кошрел.
Бенавидиш ситни след човека със сивата престилка.
— Един богаташ, офталмолог от Живерни. Между другото, колекционер на картини. Интересувал се е предимно от Моне и картините му с водни лилии. Те дори може да са мотив за убийството му.
— Е, и?
— Просто бих искал да науча нещо повече.
— Нямате ли някой компетентен в полицията?
— Имаме. Инспекторът, който води следствието, притежава нужната квалификация: работил е в полицията, занимаваща се с трафика на произведения на изкуството. Само че…
Гийотен го слуша, сякаш току-що е произнесъл най-страшните еретични думи.
— Само че искам да си изградя мнение сам…
Когато стигат площадката, е трудно да се каже дали Гийотен въздиша, или просто е задъхан.
— Е, щом казвате… Какво искате да знаете?
— Ако нямате нищо против, да започнем с лилиите. Бих искал да разбера колко такива картини е нарисувал Моне. Двадесет, тридесет, петдесет?
— Петдесет ли?!
Ужасен, Ашил Гийотен надава вик, примесен с презрителен смях. Ако държеше в ръка желязна линия, сигурно щеше да удари по пръстите невежия инспектор. Всички строги портрети от епохата на Ренесанса сякаш извръщат очи към Силвио, за да го порицаят. Силвио неволно свежда поглед, докато Ашил Гийотен повдига ехидно рамене. Инспекторът забелязва, че носи доста странни оранжеви чорапи.
— Подигравате ли се, инспекторе! Петдесет картини с водни лилии?! Знаете ли, че специалистите са установили, че има най-малко двеста седемдесет и две картини с лилии, нарисувани от Моне?
Бенавидиш гледа смаяно.
— Мога да уточня количеството и в метри, ако така ще ви бъде по-лесно да разберете. Моне е нарисувал двеста квадратни метра картини с лилии по национална поръчка в края на Първата световна война и те са били изложени в Оранжерията. Но ако отчетем и картините, които Моне не е запазил — онези, които е рисувал полусляп, защото е имал перде, експертите сочат още сто и четиридесет квадратни метра лилии, които са изложени из четирите краища на света: Ню Йорк, Цюрих, Лондон, Токио, Мюнхен, Канбера, Сан Франциско… дори пропускам някои, повярвайте. Да не говорим за онези картини, които са в частни колекции…
Силвио се въздържа да коментира чутото. Казва си, че прилича на глупаво хлапе, което учат, че зад последната вълна, докоснала краката му, се намира океанът. Гийотен продължава да препуска по коридорите. Всеки път, когато влиза в някоя зала, дремещите служители скачат на крака и застават мирно.
След великия век на класицизма следва барокова Европа.
— „Лилиите“ — продължава Гийотен и този път не е задъхан, — представляват доста странна колекция. Нямат еквивалент в целия свят. През последните двадесет и седем години от живота си Моне е рисувал само тях. Само езерото си с лилии! Постепенно е отстранявал все повече и повече декора наоколо: японския мост, клоните на върбите, даже небето, за да се съсредоточи само върху лилиите, водата и светлината. Стопроцентов чертеж… Последните му картини, малко преди смъртта му, са до голяма степен абстрактни. Представляват петна. Експертите наричат това „тахизъм“49. Преди никой не го е правил. Съвременниците на Моне не са го разбрали. Всички са смятали тези рисунки за старческа прищявка. Когато си отива от този свят, причисляват лилиите и особено последните, към осъдените на безславност произведения. Смятали ги за чиста лудост.
Силвио не успява да попита какво разбира Гийотен под „осъдени на безславност“, защото уредникът неуморно продължава:
— Само че едно поколение по-късно именно тези картини раждат в Съединените щати онова, което светът ще нарече абстрактно изкуство… Това е завещанието на бащата на импресионизма: „изобретяването“ на модерното изкуство. Знаете ли кой е Джаксън Полък50?
Силвио не смее да каже нито да, нито не… Гийотен въздиша като уморен от невежеството на студентите си професор.
— Толкова по-зле за вас… Той е художник абстракционист. Полък и останалите черпят вдъхновение от „Лилиите“ на Моне. Изцяло. Така е и във Франция. Надявам се, че сте запомнили нещата, които ви разказах. Най-значимите „Водни лилии“ са изложени в Оранжерията — Сикстинската капела на импресионизма. Моне ги е подарил на френската държава в чест на примирието от хиляда деветстотин и осемнайсета година. Но това далеч не е всичко. Помислете за мястото, където са изложени, защото и там има нещо знаменателно, дори героично…
— А, така ли? — Силвио не намира какво по-интелигентно би могъл да каже.
Само че на Гийотен му е все едно.
49
Терминът се появява през 40-те години на XX в. и е популярен и през 50-те години. Наричат го още „абстрактна лирика“. Среща се и като ташизъм — от френската дума „tache“ — петно. — Бел.прев.
50
Джаксън Полък (1912-1956) — американски художник абстракционист, предвестник на екигьн пейнтинга. — Бел.прев.