Отпор [bg]

Доусън седеше срещу мен и прехвърляше бъркани яйца в чинията на Бет. Това момиче наистина се хранеше за двама.

Бременността е странно нещо.

Кити си открадна резен бекон от моята чиния.

Тя нямаше причина да се тъпче, но обичаше да си похапва… бекон. Усмихна ми се, раздели парчето на две и остави половината обратно в чинията ми.

— Трябва да останеш тук — обърнах се към брат си и взех своя мизерен дял от бекона.

Доусън си играеше с бутилката шоколадово мляко. Намръщи се. Знаех какво се върти в главата му. Беше като отворена книга с картинки.

— Чуй ме, ти трябва да бъдеш до Бет. — Погледнах я точно когато бе гребнала солидно количество яйца. — Не бива да идваш с нас. Твърде опасно е и за двама ви.

Бет вдигна очи.

— А за вас с Кити не е ли опасно?

— Да, опасно е. — Кити ме погледна и прехапа устни. Още не бяхме казали на Доусън и Бет, че ние не сме свързани като тях. Кити си пое дълбоко дъх, отвори уста и тогава, сякаш от въздуха, цъфна Арчър и се настани до нея.

— Тези двамата — рече и ни посочи — не са свързани като теб и Бет.

Доусън се намръщи, а погледът му зашари между мен и Кити.

— Какво искаш да кажеш? Деймън излекува Кити. Тя е хибрид като Бет.

— Да, но Дедал са дали на Бет един серум, а върху Кити са тествали друг, нов, серума „Прометей“ — обясни Арчър. — А това означава, че не са свързани като теб и Бет.

Както се очакваше, Доусън взе да спори, че това е невъзможно, но след като му обясних какво ни беше казала Нанси, брат ми се втрещи.

— Е, виждаш ли? Ти ще рискуваш прекалено много — казах му. — Трябва да мислиш за Бет и бебето.

Доусън изруга тихо, отпусна се назад и разтри врата си.

— А вие наистина ли ще търсите арумианците?

— Да. — Беше лудост, но по-добре така, отколкото да не правим нищо.

Той поклати глава.

— Никога не съм мислил, че ще дойде ден да търсим помощ от арумианците.

— Никой не е мислил — подсмихнах се аз.

— Люк ще остане тук — каза Кити, побутвайки остатъка от яйцата в чинията си. — Иска да е сигурен, че Нанси няма да направи някоя беля. Тръгваме след няколко часа. След като убедим арумианците да ни помогнат, ще уведомим генерал Итън и после вероятно ще тръгнем обратно насам.

— Защо потегляте толкова скоро? — Бет хвърли неспокоен поглед към Доусън.

— Нямаме време за губене — отвърнах. — Но вие тук ще сте в безопасност.

— Аз не се тревожа за себе си и Бет — рече Доусън, а на мен ми се прииска да го ударя по главата, защото трябваше да се безпокои както за нея, така и за себе си. — Тревожа се, че ви оставям да заминете, за да се срещнете с някакъв проклет арумианец и да се опитвате да го убедите да ни помогне. Това е много опасна работа.