Черните банкери

— Ами ако там има престрелка? Не, щом имаш черен период в живота, не се пъхай в горещите точки.

— Саня, теоретично може и да си прав, но подозирам: страхуваш се, че може да те зарази моят малшанс. Така ли е?

— Не говори глупости. Не съм по предразсъдъците. Но въпреки това си отивай вкъщи.

Турецки съжаляваше приятеля си, но разбираше, че Грязнов трябва да преболедува неочакваната за неговите години любовна болка, просто няма друг изход от тази ситуация.

Половин час преди срещата най-добрите кадри на Грязнов — началникът на втори отдел на МУР Владимир Михайлович Яковлев и Николай Саватеев — пристигнаха в ресторант „Пингвин“, седнаха на една маса, поръчаха си по бира, пиха, разговаряха тихо и при това наблюдаваха внимателно присъстващите. Изнудвачът можеше да е както сред посетителите на заведението, така и сред минувачите на улицата.

Те нахвърляха примерен психологически портрет: младеж на двайсет и осем — трийсет и пет, на вид интелигентен, не работи, желае изведнъж да забогатее, с една дума — мечтател, романтик, може би комплексар, защото не се е реализирал професионално.

Савелиев пристигна пет минути преди определеното време на мястото на срещата, спря колата срещу заведението и сега нетърпеливо се оглеждаше в очакване на изнудвача. До него на седалката имаше малко черно куфарче, в което лежаха десет тънки пачки стодоларови банкноти. Всъщност това бяха „кукли“, изработени от опитните криминалисти на ЕКУ към Главно управление на вътрешните работи.

Ченгетата излязоха навън, без да бързат, спряха на десетина крачки от колата на Саватеев, заговориха за футбол. Яковлев пръв засече сред равнодушно-замислената тълпа нервното, измъчено лице на шантажиста и отдалеч незабелязано започна да го следи с поглед.

Мъжът беше с дълго черно палто, без шапка. Тясно правилно лице, дълги бакенбарди, напрегнато стисната уста и цялата фигура, висока и кокалеста, напрегната, сякаш очакваше удар.

Изнудвачът отиде до колата, озърна се, седна до Савелиев, предаде му касетата, пое куфарчето с парите, отвори го леко, надникна, остана доволен. На излизане тракна вратата. И в този момент го хванаха, китките му се оказаха в белезници, а куфарчето с парите — у единия нападател. За миг го завлякоха до спрялата отпред кола.

— Кои сте вие? — попита най-накрая изнудвачът, облизвайки пресъхналите си от вълнението устни.

— Московска криминална милиция — отвърна Яковлев. — А вие кой сте?

— Виталий Пихтин.

— Браво, ето че се запознахме.

— Къде ме карате?

— В затвора. Вие шантажирахте човек, взехте пари от него, къде да ви водим? Може би искате на курорт? Оставихте ли си още копия от касетата?

— Да, да — охотно взе да кима Пихтин.

— Добре. Да отидем да вземам копията ви, ще ни покажете всичко. Какви тайни можем да имаме сега с вас?