Черната вдовица [bg]

Видяха го в единайсет предобед на същия ден, когато излезе от магазина, за да вземе четири кафета в пластмасови чаши за колегите си. Появи се и в един часа, когато отиде на обяд в кафенето зад ъгъла. Най-накрая в шест го забелязаха да си тръгва от работа и на мига беше последван от най-смирено изглеждащата душа в цял Брюксел, както и от една двойка — висок мъж със сако от туид и жена с ханш, създаден само за раждане, които не можеха да свалят ръце един от друг. Макар да не го знаеше все още, животът му — такъв, какъвто го познаваше — вървеше към своя край. Скоро, мислеше си Габриел, той щеше да съществува само в киберпространството. Щеше да е виртуална личност, единици и нули, цифров прах. Но само ако успеят да го приберат чисто, без следа, без приятелчетата му или белгийската полиция да разберат. Това нямаше да е лесно в град като Брюксел, гъстонаселен и с криволичещи улици. Но както бе казал веднъж великият Ари Шамрон, нищо, което си струва да се направи, не е лесно.

Шест моста прехвърляха широкия индустриален канал, който разделяше центъра на Брюксел от Моленбек. Пресичането на който и да е от тях означаваше напускане на Запада и влизане в ислямския свят. Както обикновено, Набил Ауад направи този преход през изрисувания с графити пешеходен мост, на който малцина белгийци се осмеляваха да стъпят. От страната на Моленбек до неугледен кей бе паркиран разбит ван, който някога е бил бял, с плъзгаща се врата. Набил Ауад сякаш не го забеляза. В момента имаше очи само за върлинестия мъж, който вървеше покрай мътните зелени води на канала. Личеше си, че не е арабин, а беше рядкост да видиш лице на западняк в Моленбек вечер. И още повече лицето да не се движи с един-двама приятели за кураж.

Набил Ауад, който винаги бе бдителен, спря до вана, за да пусне непознатия да отмине, което беше грешка. Защото в този момент страничната врата се плъзна по добре смазаната релса и два чифта тренирани ръце го дръпнаха вътре. Съмнителният мъж се качи на предната седалка и ванът бавно слезе от тротоара. Мина през арабското село, познато като Моленбек, покрай мъжете по сандали и забулените жени, халал магазините и турските сергии за пица. А в това време мъжът отзад, вече с вързани очи и белезници, се бореше за живота си. Ала нямаше смисъл: животът му — такъв, какъвто го познаваше — беше приключил.