Игрите на Палача [bg]

В стаята бе тихо. За съжаление на Хюго му оставаше само една възможност, колкото и да искаше да не я използва. Отвори големия плик, който носеше и извади снимките.

— Съжалявам, не бих искал да ви причинявам болка, но не виждам друг начин. Едно двадесетгодишно момче е посегнало на живота си. Открих го да виси на едно дърво, около него се носеше миризма на изпражнения, езикът му стърчеше подут, а лицето му бе посиняло и изцапано с кръв и лиги. Държах го в ръцете си, когато го свалиха от дървото, беше все още топъл. Чух свистенето на последния дъх излязъл от дробовете му. За мен това прозвуча като вик — „Защо?“.

Фицдуейн вдигна снимката на трупа на момчето пред очите на фон Графенлауб. Лицето на адвоката побеля съвсем. Втренчено гледаше снимката, неспособен да отвърне поглед, Фицдуейн я остави на масата. Фон Графенлауб я проследи с очи, остана така известно време и после погледна ирландеца. Страните му бяха мокри от сълзи. Опита се да каже нещо, но не успя. От джобчето на сакото си извади сгъната носна кърпа, повличайки цветето, което беше в петлицата. Изправи се някак несигурно, отказа с ръка опита на Фицдуейн да му помогне и излезе от стаята.

Хюго вдигна смачканата роза и я помириса — имаше лек и нежен аромат. Не се чувстваше горд от това, което бе направил. Огледа кабинета. През облицованата врата се чуваше пишеща машина.

На един нисък шкаф зад писалището на фон Графенлауб имаше няколко снимки, явно на семейството. Едната беше на чувствена брюнетка малко над трийсетте, със сочни устни и необикновени издължени очи — вероятно Ерика отпреди няколко години. Следващата бе на фон Графенлауб в пълна военна униформа. Косата му не беше толкова посивяла, а лицето му — с високо чело и хлътнали очи — излъчваше сила, увереност и енергия — далечно подобие на унилата фигура, която току-що напусна стаята.

Последната снимка беше направена на верандата на стара дървена хижа. Отзад се виждаха покритите със сняг планини. Ако се съдеше по качеството, снимката явно бе увеличавана. Беше малко размазана, но ясно личеше щастието и радостта, която лицата на хората излъчваха. Облечени в скиорски екипи, четирите деца на фон Графенлауб стояха в редица, прегърнати през раменете и се смееха: най-голямата, Марта беше с вдигната назад коса и ярко жълта скиорска шапка, приличаше много на баща си; Андреас беше висок, с по-тъмна кожа и по-сериозен въпреки усмивката, а до тях близнаците с еднакви светлосини скиорски екипи и приличащи си като две капки вода, въпреки дългата руса коса на Врени и късо подстриганите къдрици на Руди. На снимката пишеше: „Ленк 1979“. По някакъв необясним начин снимката оправда намеренията му.