Шестте дни на Кондора

— Било е, като да стреляш по птици в клетка. — Тримата мъже си пиеха кафето. Пауъл погледна към усмихнатия възрастен мъж и доктор Лофтс. — Мароник е нямал никакъв изход.

Възрастният мъж обърна поглед към доктора.

— Разполагате ли с някакво обяснение за действията на Малкълм?

Едрият мъж помисли върху отговора си и каза:

— Без да съм разговарял с него подробно — не. Ако се вземат предвид обаче преживяното от него през последните няколко дни, особено смъртта на приятелите му, и убеждението му, че момичето е мъртво, възпитанието, обучението му и общата ситуация, в която се е озовал, да не говорим за евентуалното въздействие на наркотика, мисля, че реакцията му е била логична.

Пауъл кимна. Той се обърна към началника си и каза:

— Как е Атуд?

— А, ще живее, поне известно време. Винаги съм се чудил на дебелащината му. Оправяше се твърде добре, за да е такъв идиот, за какъвто се представяше. Ще намерим с кого да го сменим. Какво правим във връзка със смъртта на Мароник?

Пауъл се усмихна:

— Действаме много предпазливо. На полицията не им харесва, но ги натиснахме да възприемат идеята, че убиецът от Капитолийския хълм се е самоубил в мъжката тоалетна на летище „Национал“. Естествено, наложи се да подкупим чистача, за да забрави какво е видял. Всъщност няма съществени проблеми.

Телефонът до лакътя на възрастния мъж иззвъня. Той слуша няколко минути, а после затвори. Натисна копчето до телефона и вратата се отвори.

Малкълм започваше да се оправя от наркотика. Той бе прекарал три часа на границата на истерията и през цялото това време не бе спрял да говори. Пауъл, доктор Лофтс и възрастният мъж изслушаха събитията от последните шест дни, събрани в три часа. След като свърши да говори, те му казаха, че Уенди е жива, и когато го заведоха да я види, Малкълм бе като пиян от изтощение. Той гледаше спокойно заспалото момиче в светлата, чиста стая и сякаш не забелязваше застаналата до него сестра.

— Всичко ще бъде наред.

Тя повтори думите си два пъти, но не получи никакъв отговор. От Уенди бе останала само една малка глава, увита в бинтове, и покрито с чаршаф тяло, прикачено към сложна машина с жици и пластмасови тръбички.

— Божичко! — прошепна той с някаква смесица от облекчение и съжаление. — Божичко…

Оставиха го да постои мълчаливо няколко минути, а после го пратиха да го приведат в нормален вид. Сега той бе облечен с дрехи, донесени от апартамента му, но въпреки това пак изглеждаше странно.

— А, Малкълм, скъпо момче, сядай. Няма да те държим много дълго. — Възрастният мъж вложи в поведението си цялата любезност и чар, на които бе способен, но това не впечатли Малкълм.