Теория на хаоса

Ксандър беше наясно, че отговорът се намираше в ръкописа. Но първо той трябваше да го проумее какво беше в действителност, а не както го използваха тези трима безумци. Това означаваше да разбере съдържанието му, произхода му. Което включваше и бележките на Карло. Той сгъна вестника под мишница и продължи към заведението.

Само след няколко минути Ксандър вече бе потънал в историята на ръкописа.

Айзенрайх е озаглавил ръкописа си „За върховенството“. Но кой е могъл да знае, че това нищо не означаващо заглавие ще се превърне в началото на нещо толкова предизвикателно, толкова самонадеяно? Очевидно никой от осемнадесети век, който го е подреждал сред група трактати от четиринадесети век за духовното превъзходство. Не съвсем точното място за документ, чието предназначение е било да даде ново определение на природата на властта. „Ако Людовико Буонаменте си е бил направил труда да прочете само частта с посвещението, той я щял да прозре грешката си и ръкописът нямаше да е бил изгубен през следващите двеста години.“ Докато четеше коментарите на приятеля си, Ксандър започна да изпитва едновременно и приповдигнато настроение, и чувство на безизходност. Следваха четири много добри параграфа на тема невежеството на синьор Буонаменте.

Не беше изненадващо, че пътят, който Карло бе последвал с немската версия на ръкописа, беше всичко друго, само не и лесен. В действителност той бе прекарал осем години само в търсене на името на оригинала. Трудността идваше оттам, че каквито и препратки да имаше към документа, те неизменно стигаха или до „науката за Айзенрайх“, или, което беше още по-пренебрежително, до „Швейцарската заблуда“. „Вторият — гласяха бележките — не върши никаква работа. А що се отнася до първия — всяко дете знае, че е излишен“. И нито дума „За върховенството“.

Както често се случва, слепият късмет бе протегнал ръка на Карло. Докато проверявал някакви цитати от една студентска дипломна работа за църковните съдилища по време на Инквизицията, той попаднал на кореспонденцията между двама испански епископи, единият от които, доста заинтригуван от неизвестен кратък трактат, го бе описал като „налудничава теория, която описва как да се прехвърли по най-добрия начин цялата временна власт в ръцете на Църквата“. В онзи момент фразата не означавала нищо за Карло, докато не попаднал на оценката на втория епископ, която описва ръкописа като „нищо повече от швейцарска интрига“. Името на ръкописа било „За върховенството“, с автор — по всяка вероятност швейцарец. Беше последвало още малко ровене, още няколко писма и Карло накрая успял да открие името на автора. Някой си Еузебиус Якобус Айзенрайх. „Днес ние пием шампанско“, така завършваше тази част от бележките му.

Откриването на името обаче довело до още по-големи трудности. Защо ще им е на двама католически епископи да имат достъп до ръкописа? А и как е било възможно да стигнат до извода, че той има нещо общо с превъзходството на църквата? В ръкописа ставало въпрос за властта и хаоса, властите и манипулациите. „Нещата не се връзват едно с друго. Църквата и Айзенрайх? За мен това няма никакъв смисъл. Абсолютно никакъв смисъл.“ Бележките даваха добра представа за два изнурителни дни, през които Карло е седял неотлъчно на стола и е поглъщал кафе подир кафе, почти убедил себе си, че се е заврял в една напълно задънена улица. Въпреки всичко обаче три дни по-късно бележките му продължаваха с думите: „Това не може да е съвпадение. Няма да се оставя пак да ме победиш.“ Ксандър се зачуди колко ли пъти приятелят му е писал същото предизвикателство, адресирано до себе си, колко ли пъти с огромно усилие на волята си се е връщал пак в коловоза? Вземайки два месеца отпуск от Университета, Карло бе прекарал над два месеца в изследване на библиотеката на Ватикана. „Разбира се, тези идиоти, които подреждат ръкописите, намират за много трудно да ги надписват с имената на авторите им. Само заглавията! Ама тъпи попове!“ Пропусканите части бяха причинили големи главоболия на Карло; за Ксандър обаче те бяха благодат. Без имена, без препратки. Без препратки нямаше и лесен начин да се добере до ръкописа, сгънат грижливо между страниците на някоя средновековна колекция.