Креолско сърце
- Автор: Мартин Кэт
- Серия: southern #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Марин Пенчев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Креолско сърце». Краткое содержание книги:
Алекс изруга тихо.
— Трябваше да предвидя това. — След като се преоблече в стаята си и взе нож и новия си пистолет, тъй като старият бе изчезнал от чекмеджето заедно с част от парите, той се спусна надолу по стълбата и се отправи към конюшнята. Намерил бе проклетото й писмо, в което тя му обещаваше да върне парите и го молеше да не я търси.
Да я остави да си върви. Ако беше толкова просто… Представи си как се оправя сама по широкия свят. Наистина ли е искала да го напусне? Може би е било просто хрумване. Но тя бе млада и неопитна. Не познаваше света и хората. При него щеше да е на сигурно място и да притежава всички хубави неща, от които толкова дълго е била лишавана. Защо не искаше да признае, че той прави всичко само за нейно добро?
Изведе Максимилиан от бокса — той бе много по-подходящ от Наполеон за онова, което му предстои. Почти бе свършил с оседлаването, когато Патрик се появи и мигом довърши всичко.
— Надявам се, че момичето не е загазило пак.
— Ако досега не е загазило, сигурно ще му се случи — изръмжа Алекс, метна се на коня и препусна в галоп.
Тринадесета глава
Едва на развиделяване Ники най-сетне заспа.
Присъни й се Алекс. Той я преследваше сред утринната мъгла и се опитваше да я настигне, но някак все не успяваше. С жален глас й призна, че я обича и непрекъснато й викаше колко много му е легнала на сърцето. Ники му отвръщаше със смях, който звучеше сурово и кухо и го изобличаваше в лъжа. Той протегна ръка към нея, но тя се отдръпна.
В един момент ужасният сън свърши и Ники заспа по-спокойно. Тъй като кабината й бе без прозорец, утринното слънце не можеше да я събуди и тя отвори очи малко по-късно, отколкото бе планирала. Но сънят й се отрази добре. Чувстваше в себе си достатъчно сили, за да се залови с онова, което й предстои — изграждането на един нов живот.
Наля вода от порцелановата кана в легена до койката, изми си очите и среса косите си. Сплете ги и ги зави на кок. С леката пътна чанта в ръка девойката отвори вратата към коридора и излезе на палубата. Вятърът поосвежи бузите й и тя веднага се почувства по-добре.
Корабът пристана, за да разтовари някакви стоки, но не се виждаше никой, който би могъл да я откара навътре в сушата. До Батон Руж оставаше още един град и Ники реши, че макар той да се ползва със съмнителна слава, все пак ще е най-подходящ. Монтаня бе малък град, но не прекалено малък. Някога бе ходила там с баща си. Една улица водеше на север към Батон Руж, — докато другият път заобикаляше големия град и се вливаше в източна посока в пътя за Хамонд. Тя ще поеме по пътя за Хамонд и после ще тръгне на север в посока към Джаксън или ще продължи пътя си до Атланта.
— За Батон Руж ли сте? — Тези думи, произнесени с мек южняшки акцент, насочиха вниманието й към един върлинест мъж, който се бе опрял с единия крак на парапета. Макар и малко по-нисък от Алекс, той все пак бе доста висок. Имаше бледа кожа, тъмни коси и очи, от които не убягваше нищо.
— Монтаня — отвърна тя и веднага съжали, че му каза истината.
— Хубаво малко градче — каза мъжът. Той опря пръсти до периферията на черната си шапка. — Казвам се Престън, мадам. Тревър Престън. За мен е удоволствие да се запозная с вас.
— Удоволствието е изцяло мое — отговори тя, без да се представя. Той не настоя, само насочи поглед към брега, където се гушеха дървета и колиби. Окъсани тъмнокожи деца пляскаха и играеха във водата, докато бащите им стояха настрана и с невъзмутимо спокойствие чакаха нещо да се хване на въдиците им.
Тревър Престън извади от джоба на жилетката си тънка пура, драсна с клечка по парапета и я запали.
— Ще позволите ли да запуша? — попита той. Ники поклати глава и вдъхна острия мирис на тютюна. С този черен фрак, с ризата с рюшчета и синия раиран панталон мъжът приличаше на картоиграч. Плъзгав като змиорка.
— Трябва да вървя — каза тя. — Мъжът ми ще се чуди къде се бавя. Радвам се, че се запознахме, мистър Престън.
— За мен бе удоволствие, мис…
— Мисис — поправи го тя. — Мисис Донован Сен Майкълс.
— Мисис Сен Майкълс — повтори той.
Дори и след като му обърна гръб тя усещаше погледа му на гърба си, разбираше, че я преценява.
Не умееше да лъже. В бъдеще — помисли си тя — ще трябва по-добре да овладея, това изкуство.
На пристанището в Монтаня се смеси с група пасажери. Градът изглеждаше точно така, както бе останал в спомените й: незначително пристанище на Мисисипи, с една главна улица, по която се нижеха магазини, барове и къщи със съмнителна слава. Обикновените магазини бяха разположени в по-забутаните улички.