Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
Трябваше с часове да се кисна, да използвам пемза и да се плескам с лосион, за да могат краката ми отново да познаят що е това чорапогащник и обувки. В един момент дори се наложи да употребя електрически нож, за да отстраня по-голяма част от мъртвата тъкан!
Хванах се, че съм благодарна за най-невероятни неща, като например да имам самобръсначка, с която да си махна рунтавината под мишниците, матрак, който да ме повдига доста над пода, и ролка тоалетна хартия. Опитвах отново и отново да разказвам на хората за племето, което бях заобичала. Обяснявах техния начин на живот, тяхната ценностна система и най-важното — тяхното послание за загриженост по отношение на планетата ни. Всеки път, когато прочитах във вестника нещо ново за сериозността от поражения върху околната среда и за предсказания как и най-озелененото кътче с най-буйна растителност може да бъде обречено на загиване, аз знаех, че това е истина. Племето с Истинските Хора трябваше да напуснат. Те вече едвам смогваха да се препитават от храната, която намираха, и изобщо не можеше да става дума да се справят с бъдещите поражения на радиоактивността. Те бяха прави, когато казваха, че хората не могат да произвеждат кислород, а само дърветата и растенията го могат. Или както те се изразяваха:
— Ние унищожаваме душата на Земята.
Нашата технократска алчност разкри дълбоко невежество, което е сериозна заплаха за целия живот. Невежество, което само дълбокият поклон пред природата може да изкупи. Истинските Хора бяха спечелили правото да не продължават своята раса на тази и без това вече свръхнаселена планета. Още повече от самото начало на времето те са се запазили като честни, искрени и миролюбиви хора, които никога не са таили съмнения относно връзката си с Вселената. Това обаче, което не разбирах, беше, че никой от хората, с които разговарях, не прояви интерес към ценностите на Истинските Хора. Осъзнавах, че допирът с непознатото и опитът да се обхване нещо, което изглежда различно, са винаги плашещи. Но аз се опитвах да обяснявам, че техният опит може да разшири нашите представи, той може да изцери някои от социалните ни проблеми и дори някои болести. Все едно говорех на старата си шапка. Австралийците веднага заемаха отбранителна позиция. Дори Джоф, който в един момент ми беше намеквал нещо за женитба, дори той не можа да преглътне възможността мъдростта да идва от аборигените. Той се изрази в смисъл, че било чудесно, дето ме споходило нещо, което се случвало веднъж за цял живот, но все се надявал, че ще си седна на задника и ще си налегна парцалите и ще възприема очакваната женска роля. Междувременно аз напуснах Австралия, като си завърших проекта за здравеопазването, но не успях да разкажа историята на Истинските Хора.
Изглеждаше, сякаш следващата част от моето пътуване в живота изобщо не беше под мой контрол, а все едно бях движена от Висши сили.
В джета на връщане към Щатите мъжът, който седеше до мен, подхвана разговор. Той беше бизнесмен на средна възраст, с едно от онези бирени коремчета, които изглеждаха готови всеки момент да се пръснат. Ние бъбрехме на различни теми и най-накрая споменахме и коренните жители на Австралия. Аз му разказах за моето преживяване в Пустошта. Той ме слушаше внимателно, но забележката, която направи накрая, по своеобразен начин сумира всички отговори, които аз получавах във връзка с тази тема. Той каза:
— Е, никой даже и не знаеше за съществуването на тия хора. И сега като си тръгват — какво, голям праз? Честно казано, изобщо не мисля, че някой ще си върже черна панделка заради тях! Освен това — добави той — имаме само техните идеи срещу нашите. А възможно ли е цяло едно човешко общество да греши?
В продължение на няколко седмици мислите ми за чудесните Истински Хора бяха опаковани като подаръци и запечатани здраво вътре в сърцето ми и зад устните ми. Тези хора бяха навлезли в моя живот толкова дълбоко, че ми се струваше направо като „да замеряш свине с перли“ това непрекъснато предугаждане отрицателната реакция при всяко мое споделяне. Постепенно обаче взе да ми просветва, че моите стари приятели започнаха да проявяват искрен интерес и някои от тях ме поканиха да говоря за уникалните ми преживявания пред сформирани за целта групи. Реакцията винаги беше една и съща: слушателите оставаха слисани, но възприемаха внушението, че това, което е направено, не може нито да се върне, нито да се промени.
В действителност племето на Истинските Хора си тръгваше, но тяхното послание оставаше за нас, дори при нашия самоокопаващ се и глазурено-тортен начин на живот и поведение. Не че щяхме да поискаме да убедим племето да остане и да има още деца. Това не беше наша работа. Това, за което трябваше да се загрижим, беше да приложим на практика техните миролюбиви и значими ценностни системи. Сега аз знам, че всички ние имаме по два живота. Един, от който получаваш уроци, и друг, който живееш след това. Дошло е време да се вслушаме в стоновете на тези наши братя и сестри, за да разберем, че наистина Земята изпитва болка.