Заслушани в молитвата на вселената
- Автор: Морган Марло
- Язык: болгарский
- Переводчик: Илинда Маркова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заслушани в молитвата на вселената». Краткое содержание книги:
Аз обходих няколко улици и видях на едно място да се събират ученици. Бяха в очакване да пристигне рейсът, който да ги закара по домовете. Всичките притежаваха лъщящата чистота, типична за австралийските униформени деца. Облеклото им беше абсолютно еднакво, единствено обувките показваха индивидуалност. Младежите се вторачиха в босите ми нозе, които към този момент наподобяваха повече мутирано копито, отколкото женски крайник.
Знам, че изглеждах ужасно, и се надявах поне да не стряскам хората с оскъдното си облекло и нересаната си от сто и двайсет дни коса. Кожата по лицето, раменете и ръцете ми се беше белила толкова пъти, че сега се състоеше само от лунички и мехури. Освен това току-що ми бе намекнато доста нелюбезно, че смърдях!
— Извинете — провикнах се аз, — точно сега се прибирам от Буша. Може ли да ми кажете къде има телефон, а пък ако някой от вас знае, и къде е телеграфната служба?
Реакцията им беше окуражителна. Съвсем не изглеждаха изплашени, само дето умираха да се хилят. Американският ми акцент послужи за подхранване отколешното убеждение на оситата, че това американците са винаги перковци. Бе ми съобщено за телефон, намиращ се през два тротоара.
Обадих се в службата си и ги помолих да преведат пари, а те ми дадоха адреса на телеграфната компания. Аз отидох там и по израза на лицата им разбрах, че са подготвени да очакват някой с наистина необичайна външност. Чиновничката с подчертана неохота ми връчи авоарите, без да й представям какъвто и да е документ за самоличност. Когато си взех снопчето банкноти, тя напръска и гишето, и мене с лизол от спрей.
С пари в ръка аз си взех такси до един голям магазин, който продаваше с намаление, и си накупих панталон, риза, маратонки, шампоан, четка за коса, паста за зъби, четка за зъби и фиби. Шофьорът спря и до пазар на открито, където напълних найлонов плик с пресни плодове, купих също половин дузина различни видове сокове в еднократни опаковки. После той ме откара в един мотел и изчака, докато се навият да ме подслонят. И двамата доста се питахме какво ще излезе от това, но парите в ръката ми говореха по-гръмко от какъвто и да бил стряскащ външен вид. Аз отвъртях крана и благослових ваната. Докато тя се пълнеше, се обадих на аеролиниите да питам за полет на следващия ден. Последвалите три часа прекарах, киснейки във ваната, подреждайки наум подробностите от живота са през последните пет години и най-вече през последните пет месеца.
На следния ден се качих на самолета с изчегъртано лице и грозни, но чисти коси, кретайки върху маратонките, които трябваше да срежа и да нагодя към придобитото си копито. Важното е, че ухаех вълшебно! Оказа се, че не разполагам с джобове, така че натъпках парите си в пазвата.
Наемодателката беше изключително доволна да ме види. Нямаше грешка, докато отсъствах, тя се беше оправяла с кредиторите. Никакви проблеми — само трябваше да наваксам с плащанията.
Чудесният и приятелски настроен австралийски бизнесмен, който ми бе предоставил телевизора и видеото точно преди да замина, дори не беше изпратил предупреждение, камо ли да мине да си прибере техниката. Той естествено също беше много щастлив да ме види. Знаеше се, че аз няма току-така да хукна, без да му възстановя стоката и да уредя сметката. А и проектът ми си беше все още там, очакващ височайшето ми внимание. Участниците в него от страна на здравните органи бяха разтревожени, но се шегуваха и питаха дали случайно някой ден, като съм излязла, не съм отишла да копая опали в някоя мина, вместо да се върна в кабинета си. Научих, че собственикът на джипа се е съгласил, ако аз не се върна с Ооота, той самият да иде в пустинята да си търси возилото и след това да се обади на моя работодател. Той именно съобщил, че съм отишла на „пътешествие“, което означавало пътуване в неизвестна посока и в аборигенското безвремие. Нямали друг избор, освен да се примирят с моите действия. Същевременно никой друг не можел да довърши проекта, така че той все още си стоеше и ме очакваше.
Обадих се на дъщеря си. Тя направо си отдъхна и бе любопитна да чуе онова, което ми се беше случило, като призна, че всъщност винаги е имала предчувствието, че всичко около моето изчезване ще има благополучен край. Тя беше абсолютно убедена, че ако съм се намирала в истинска беда, е щяла да го усети по някакъв начин. Отворих натрупалата се поща и научих, че съм изключена от фамилния кръг за размяна на коледни подаръци от някакъв самоупълномощил се роднина! Е, поне нямаше да търся извинения, че не съм им пращала коледни подаръци!