Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: canterbury tales #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мариана Димитрова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сенки в Оксфорд (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)». Краткое содержание книги:
През деня спътниците си разказват известните на всички весели и поучителни истории, за да разнообразят дългия път. А нощем, когато отседнат в някой хан, разказите продължават но тогава всеки обещава да разкаже по някоя тайнствена история за тъмни дела, обвити с мрака на годините.
Започва разказът на Рицаря.
Властите в Оксфорд са озадачени от поредица жестоки убийства, които слуховете свързват с древен култ, съществувал по тези земи преди векове. Лично кралят изпраща своя приближен сър Годфри Ийвсдън и писаря Александър Макбейн да разследват убийствената тайна. Една сляпа заклинателка им помага срещу незнайния враг.
Рицарят и младият му спътник трябва да се преборят не само със сенките на древното зло, но и със съперничеството, което красотата на една жена разгаря в сърцата им.
— И после какво? — изхленчи помощник-приорът.
— Тази стая да бъде пречистена с огън и цялата сграда да се срине до основи. Когато това се направи, да се залеят тухлите и дървото с масло и да се пречистят с огън. Каквото остане, да бъде хвърлено в някоя пропаст.
— Това е невъзможно.
Рицарят сграбчи монаха за расото.
— Искам да кажа — умолително изрече Роджър, — че трябва да поискам разрешение от висшестоящите.
— Аз представлявам краля — прошепна дрезгаво сър Годфри. — И ако не го направиш, ще се върна, ще те арестувам за държавна измяна и ще изгоря цялото проклето място. Ако глупавият ви приор беше откровен и ни беше помогнал веднага, тази трагедия можеше да не се случи. Сега ми обещай, че до утре вечер работата ще бъде свършена.
— Трябва да бъде свършена! — настоя сестра Идит. Помощник-приорът кимна. Рицарят отпусна хватката си.
— Сега да се махаме от тази адска дупка! — каза той.
— Не искате ли да видите тялото на приор Едмънд?
— Мъртъв ли е? — попита Макбейн.
— Разбира се, гърлото му е било прерязано.
— Тогава той е в Божиите ръце, не в нашите. Какво бихме могли да направим?
Отвън на двора брат Ланфранк, архиварят, ги очакваше.
— Сър рицарю, отишло ли си е злото?
— Да, и сега това място трябва да бъде сринато със земята. Замъглените очи на стареца се присвиха и той се заля от смях.
— Винаги съм казвал, че това трябва да се направи. Но ще бъдат ли запазени ръкописите и книгите ми?
— Разбира се.
Мътният му поглед просветна от удоволствие и той погледна с презрение към младия помощник-приор.
— Тогава ще ви покажа нещо, което пазя, един дневник. Роджър се опита да възрази, но сър Годфри му каза да мълчи и да си гледа работата. Те последваха стареца по стръмното стълбище в дългата библиотека, която много приличаше на онази в черквата „Сейнт Мери“. Ланфранк запали свещите под защитните им метални капачета, с мърморене и хриптене отвори голям, обкован с желязо сандък и извади тънка, подвързана с телешка кожа книга, която подаде на Макбейн. Писарят я заразглежда любопитно — първата страница, а после различните бележки, като бързо разлистваше страниците.
— Какво е това? — попита нетърпеливо сестра Идит.
— Таен дневник — обясни Александър. — Тайните на тази сграда са предавани от игумен на игумен. Имали са задължението от време на време да проверяват криптата, за да се убедят, че всичко е наред. — Той потупа титулната страница. — Били са предупредени да не пипат ковчега и заклети в името Божие да записват всяка проверка в този дневник. — Той се усмихна сухо. — Но подозирам, че макар някои игумени стриктно да са спазвали тези инструкции, други са били побеждавани от любопитството. Преди години един от тях дори отворил ковчега. Нищо не станало, затова неговите последователи продължили с ритуала.
— Но сигурно нещо е станало — обади се заклинателката.
— Така е — отвърна Александър. — Помните ли инцидентите, споменати в ръкописа в университетската библиотека?
— Да — каза сър Годфри. — Някои хора от града, които имали лоша репутация, се връщали от мъртвите.
— Е — продължи Александър и обърна една страница, — сега знаем причината. Спомняте си, че описах един инцидент от лятото на 1297 — а. През същата година, според този дневник, игуменът посетил тайното подземие. Подозирам, че е нарушил свещената си клетва и е надникнал в ковчега.
— Значи — обобщи сър Годфри — всеки път, когато ковчегът е бил пипан, някаква част от злото е прониквала навън и е въздействала върху града?
— Разбира се — прекъсна го сестра Идит. — Ако съпоставиш този дневник с хрониката, ще видиш връзката. Всеки път, когато игуменът е престъпвал клетвата си и е пипал ковчега, гибелното присъствие на стригоя се е проявявало. — Заклинателката седна. — Не бива да забравяме, че злото не се различава от другите неща. Както казва свети Тома Аквински, според Платон естественото е огледало на свръхестественото. Ако отвориш пещ, топлината излиза, ако отвинтиш стъкленица с парфюм или шише вино, ароматът се понася из въздуха. Всеки път, когато ковчегът е бил отварян, част от злото е прониквало навън и се е проявявало. Сега същността на това зло е освободена и Бог да ни е на помощ.
— За какво говориш? — попита сър Годфри.
— Господарят-стригой — обясни заклинателката — ще използва тези, които са го освободили, за да събере още последователи в това кралство и отвъд океана.
— Значи всички трябва да бъдат унищожени?
Сестра Идит облиза сухите си устни. Чувстваше, че сблъсъкът със злото предстои скоро.