Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
— Говорите точно като баща ми.
— Жалко, че не си се вслушал в неговата мъдрост.
„А трябваше. Но така и не го направих. Напусни Империята, ми казваше той. Намери си някое място далече от прегръдката на двора, далече от командирите и от Нокътя. Дръж главата си наведена, синко…“
След като приключи и с третата шатра, Ток отиде при Туул. На стотина крачки от тях, на склона на хълма, Мок беше сглобил корито от дървена рамка и кожа. Лейди Енви, с крачещия до нея Турули, със сгънатата роба и бански принадлежности, се запъти натам. Вълкът и кучето клечаха до Сену, който се оправяше с антилопата. От време на време сегюле им хвърляше по някой къс месо.
Туул беше приготвил четири малки каменни сечива — нож с дебел край за хващане, стъргало с големината на нокът, резец с форма на полумесец, чийто вътрешен ръб беше тънко наострен, и нещо като свредел или шило. Тъкмо се залавяше с три големи късчета обсидиан.
Ток се наведе и мълчаливо огледа работата дотук, след което промърмори:
— Май почвам да разбирам. Тия са за правенето на дръжката и за перата, нали?
Туул кимна.
— Антилопата ще ни осигури суровини. Трябват ни черва за връзване. И кожа за колчана и връзките му.
— А това, дето е с форма на полумесец?
— Трябва да огладим тръстиката.
— Аха. Разбрах. Няма ли да ни трябва лепило, или катран?
— По принцип — да. Но след като сме в равнина без дървета, ще трябва да се примирим с каквото ни е подръка. Перата ще се вържат с черво.
— Като те гледа човек, правенето на остриетата е лесна работа, Туул. Но нещо ми подсказва, че не е.
— Някои камъни са пясък, други — вода. Острите сечива може да се направят от камък, който е вода. Чупещите се — от камък, който е пясък, но само най-твърдият.
— А аз цял живот съм си мислил, че камъкът си е камък.
— В нашия език имаме много имена за камък. Имена, които ти казват каква му е природата, имена, които описват за какво може да служи, имена за онова, което става с него или което ще стане, имена за духа, който го обитава, имена за…
— Добре, добре! Разбрах. Защо не поговорим за нещо друго?
— Например?
Ток погледна към склона. Над рамката на коритото се виждаха само главата и коленете на лейди Енви. Зад нея западът беше лумнал в червено-жълтите пламъци на залеза. Двамата сегюле, Мок и Турули, стояха на стража от двете страни, с гръб към господарката си.
— За нея.
— За лейди Енви не знам много повече от това, което вече ти казах.
— Била е… спътничка на Аномандър Рейк?
Туул продължи да дялка тънки люспи от бляскавото острие.
— Отначало е имало други трима, дълго са скитали заедно по света. Аномандър Рейк, Каладън Бруд и една магьосница, която след време се възвисила и станала Кралицата на сънищата. След това събитие последвали драми — така разправят поне. Синът на Тъмнината тръгнал с лейди Енви и соултейкъна Озрик. Поредните трима, събрали се да скитат заедно. След време Каладън Бруд решил да продължи сам и дълги столетия не го виждали по белия свят. Когато най-сетне се върнал — някъде преди хиляда години, — носел чука, който още носи на гърба си: оръжие на Спящата богиня.
— А Рейк, Енви и този Озрик… те какви са ги намислили?
Т’лан Имасс сви рамене.
— За това могат да ти кажат само те. Имало е раздяла. Озрик заминал — къде, никой не знае. Аномандър Рейк и лейди Енви останали спътници. Разправят, че се разделили — след свада — по времето преди асцендентите да се съберат, за да оковат Падналия. Рейк им помогнал. Дамата — не. Само това знам за нея, войнико.
— Тя е магьосница.
— Отговорът на това е пред очите ти.
— Горещата вода за къпане, дето се появи отникъде, нали?
Туул остави на земята довършения връх за стрела и взе следващото парче.
— Имам предвид сегюле, Ток-младши.
Съгледвачът изсумтя.
— Омагьосани… принудени да й служат! В името на Гуглата, та тя ги е превърнала в роби!
Т’лан Имасс го изгледа.
— Притеснява ли те това? В Малазанската империя няма ли роби?
— Мда. Длъжници, дребни престъпници, военна плячка. Но, Туул, това все пак са сегюле! Най-страховитите воини на този континент. Особено как нападат без най-малкото предупреждение, по поводи, които само те си знаят…
— Общуването им е безсловесно. Налагат надмощието си с поза, с най-дребните жестове, със стойката и кимването с глава.
Ток примигна.
— Нима? О! В такъв случай, с тъпото ми невежество, защо не са ме съсекли още отдавна?
— Безпокойството ти от присъствието им излъчва покорство — отвърна му Т’лан Имасс.