Спомени от лед
- Автор: Ериксън Стивън
- Серия: Malazan Book of the Fallen #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Валерий Русинов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спомени от лед». Краткое содержание книги:
Но се сбират и други древни кланове. В отговор на един вековечен зов се надигат Т’лан Имасс. Защото нещо много по-тъмно и злокобно от всичко досега застрашава този свят. Лабиринтите са отровени и се надига мълвата, че Сакатия бог е освободен от оковите си и е готов да развихри ужасната си мъст…
Със завръщането на много герои от „Лунните градини“ и въвеждането на забележителни нови персонажи, „Спомени от лед“ се превръща в изключително продължение на величествената сага на Стивън Ериксън и в триумф на епичния разказ.
„Тук… на този опустошен от магии хълм, бяхме готови да извършим убийство. Със студени, много студени ръце…“
Магьосникът погледна Малът. Очичките на лечителя се бяха присвили към Уискиджак и Бързия Бен разбра, че и той е съживил горчивите спомени.
„Не можем да заровим историята на живота си. Жълти нокти и костеливи пръсти изпълзяват от земята към нозете ни и ни държат здраво.“
— Накратко — изръмжа Уискиджак, вперил сивите си очи в пустото небе над града.
Малът се изкашля и попита:
— Кой да започне?
Командирът му кимна.
— Добре. Паран и неговото… страдание. Смъртната му плът е опетнена от кръв на асцендент… и места на асцендент… но както ще те увери Бързака, нито едно от двете не може да се прояви като болест. Не, тази кръв и тези места по-скоро са като тласъци по коридор.
— А той пълзи назад — добави Бързия Бен. — Опитва се да се измъкне. И колкото повече се опитва…
— Толкова по-зле му става — довърши Малът.
Уискиджак сгърчи лице в кисела гримаса.
— Последния път, когато стоях на този хълм, трябваше да слушам как Бързака и Калам си довършват изреченията. Изглежда, нещата не са се променили толкова, колкото мислех. Самият капитан асцендент ли е?
— Почти — отрони магът. „Излишно е да казвам колко е тревожно това. Но още по-обезпокоително щеше да е, ако Паран… го искаше. Но пък кой знае що за амбиции се крият под тази упорстваща външност?“
— Какво мислите двамата за историята му с Хрътките и меча на Рейк?
— Обезпокоително — отвърна Малът.
— Меко казано — добави Бързия Бен. — Адски плашещо.
Уискиджак го изгледа навъсено.
— Защо?
— Драгнипур не е меч на Рейк — не той го е изковал. Колко знае за него кучият му син? Колко би трябвало да знае? И къде, в името на Гуглата, са се дянали ония Хрътки? Където и да са, Паран е свързан кръвно с едната от тях…
— И това го прави… непредсказуем — намеси се Малът.
— Какво има в края на коридора, за който спомена?
— Не знам.
— Аз също — добави със съжаление Бен. — Но мисля, че и ние трябва да подбутнем малко. Поне за да спасим Паран от самия него.
— И как предлагаш да го направим?
Магьосникът се ухили.
— То вече започна, командире. Като го свързахме със Силвърфокс. Тя го чете, както Татърсейл четеше Драконова колода, и щом очите й се спрат на лицето му, вижда все повече.
— Може да са само спомените на Татърсейл… как го разсъблича — подхвърли Малът.
— Много смешно — изсумтя Уискиджак. — Значи Силвърфокс бърка в душата му… няма гаранция, че ще споделя разкритията си с нас, нали?
— Ако се наложат личностите на Татърсейл и Найтчил…
— Магьосницата — добре, но Найтчил… — Уискиджак поклати глава.
— Гадна си беше — съгласи се Бързия Бен. — Мистерия някаква имаше там. Все пак беше малазанка…
— За която не знаем почти нищо — изръмжа командирът. — Далечна. Студена.
— Какъв й беше лабиринтът? — попита Малът.
— Рашан, доколкото мога да съдя — отвърна кисело Бързия Бен. — Мрак.
— Значи Силвърфокс може да извлече знание за това — каза лечителят.
— Може би инстинктивно, на късчета — от Найтчил не е останало много, доколкото схващам.
— Сигурен ли си в това? — попита Уискиджак.
— Не. — „За Найтчил в нищо не мога да съм сигурен. Мога само да предполагам. Имало е и други ледени като нея… много преди Малазанската империя. Първият век на Войните за Натилог. Освобождението на Каракаранг на Седемте града, преди девет столетия. Сетите и тяхното прогонване от Фенн, на Кюон Тали, преди близо две хиляди години. Една жена, магьосница, с името Найтчил, отново и отново. Ако е същата…“
Командирът се наведе от седлото и се изплю в тревата.
— Това не ми харесва.
Магьосникът и лечителят си замълчаха.
„Ще ми се да му кажа за Бърн… Но щом това не му харесва, как ли ще реагира на вестта за предстоящата гибел на света? Не, с това ще трябва да се оправиш сам, Бързак, и да си готов да скочиш, щом му дойде времето… Сакатият бог е обявил война на боговете, на лабиринтите, на всичко и всички. Страхотно, о, Паднали боже, но това значи, че ще трябва да ме надхитриш. Занимавай се с боговете и тъпите им игри, но скоро ще те накарам да ми пълзиш…“
Минутите течаха. Конете стояха неподвижно, само полюшваха опашки и помръдваха уши да отпъдят хапещите мухи.