История на вечността (Есета и разкази)

Някъде в своето дело Рафаел Кансинос Асенс се кълне; че можел да поздрави звездите на четиринадесет класически и съвременни езика. Бъртън сънувал на седемнадесет езика и разказвал, че владее тридесет и пет: семитски, дравидски, индоевропейски, етиопски… Това изобилие не изчерпва неговото определение: то е черта, съвпадаща с останалите, еднакво прекалени. Никой Не е по-малко изложен на повтаряната подигравка на Худибрас против учените, способни да рекат нищо и половина на различни езици: Бъртън бил човек, който имал много и премного за казване и седемдесет и двата тома на неговото творчество продължават да го казват. Изтъквам наслука няколко заглавия: Гоа и Сините планини, 1851; Система от упражнения с щик, 1853; Личен разказ за едно поклонничество до Медина, 1855; Езерните области на Екваториална Африка, 1860; Градът на светците, 1861; Проучване на платата в Бразилия, 1869; За един хермафродит от островите Зелени нос, 1869; Писма от полесраженията на Парагвай, 1870; Последната Туле или лято в Исландия, 1875; До Златния бряг в търсене на злато, 1883; Книгата за меча (том първи), 1884;_Уханната градина на Нафазауи_ — посмъртно произведение, отдадено на огъня на лейди Бъртън, както и Сборник епиграми, вдъхновени от Приап. Съзира се писателят в този поменик: английският капитан, който имал страст към географията и към неизброимите начини да бъдеш човек, които човеците познават. Няма да черня паметта му, сравнявайки го с Моран, двуезичен и уседнал джентълмен, който се качва и слиза безкрайно по асансьорите на един и същ международен хотел и който боготвори зрелището на един сандък… Бъртън, предрешен като афганистанец, бил поклонник до свещените градове на Арабия: гласът му бе молил Господ да откаже неговите кости и кожа, болезнената плът и кръв, на Огъня на гнева и на справедливостта; пресъхналата му от самума уста бе положила целувка върху аеролита, обожествяван в Кааба. Това приключение е прочуто: възможният слух, че един необрязан, един назарянин, е осквернил светилището, би определил неговата смърт. В дервишово расо упражнявал преди медицина в Кайро — редувайки я с илюзионизъм и магия, за да спечели доверието на болните. Към 1858 командвал една експедиция до тайните извори на Нил, длъжност, отвела го до откриването на езерото Танганайка. При това начинание го връхлетяла силна треска; през 1855 сомалийците проболи бузите му с копие. (Бъртън идвал от Хараре, който бил забранен за европейците град във вътрешността на Абисиния.) Девет години по-късно опитал ужасното гостолюбие на церемониалните людоеди от Дахомей; при неговото завръщане не липсвали слухове (може би разпространявани, а вероятно и подхранвани от него), че бил „ял чудновати меса“ — както всеядния Шекспиров проконсул41. Евреите, демокрацията, министерството на външните работи и християнството били предпочитаните от него омрази; лорд Байрон и ислямът — неговите благоговения. От самотническото занятие да пише бил направил нещо стойностно и множествено: то го спохождало от зори, в широкия салон, умножен от единадесет маси, всяка една от които с материал за една книга — и една със светъл жасмин в чаша с вода. Вдъхновил прочути приятелства и любови: сред първите нека бъде достатъчно да спомена Суинбърн, на когото посветил втората поредица от Стихотворения и балади — като признание за едно приятелство, което винаги ще ценя като една от най-големите награди, дадени ми в живота, — и който оплакал неговата кончина в множество строфи. Човек на думата и на подвига, Бъртън добре успя да възприеме хвалбата на Дивана от Мутанаби: