Илса Бик Пепел 3 Чудовища 2

дъбовете, драскащи синьото небе; човешки части, падащи на земята в ужасен дъжд; и онова

мъртво куче. Внимателно, внимателно, те слагат бомби във всичко - в кучета, в боклук, в мъртви

деца и „давай, давай, давай“!

Ако беше останал още малко, можеше да вкара куршум в главата на Мели. Това си беше

представял - как щеше да изглежда главата ѝ и какъв звук щеше да произведе, ако го беше

уплашила още малко.

„Не мога да позволя да ме хване.“ Прелетя покрай купчина горящи гуми, раздути кучета, люлеещи се в канала, грамада боклук и онази бутилка, в която можеше изобщо да няма вода.

Отломки там, където преди пет секунди имаше къща с деца и пране, което се вееше на простор.

„Не мога да позволя да ме обземе.“ Покрай строени пищящи, ридаещи жени - „млъкнете, млъкнете, млъкнете“ - и Джим. Джим в Уакамау, Джим, който ревеше и нападаше...

- Том! - извика Уелър. - Спри, преди да си осакатил или убил горкия кон, по дяволите!

Разбира се, Уельр беше прав. Това беше лош ход, глупав. Едно силно мушване през раницата

в заплетени клони или в скали щеше да осакати кобилата. Щеше да се наложи да я убие - да я

застреля като Джим - заради нещо, което е можел да предотврати.

- Стой, момиче! Полека, полека! - Олекна му, когато чу собствения си глас. Дръпна

наляво, достатъчно, за да обърне главата на кобилата и да спре този галоп. Под себе си усети

гърдите на коня да се напрягат да поемат въздух. Гъста пяна покриваше лицето му чак до темето.

- Съжалявам, момиче! - каза той и потупа потръпващия врат на животното, усещайки ударите на

кръвта под собствената си заздравяваща все още плът. Той също дишаше тежко и не можеше да

каже дали по бузите му имаше само пот. Отдясно едно хъмви бе преобърнато на почти

деветдесет градуса, ръката на шофьора едва видима в жълтата вода на канала, защото бронята

беше прекалено тежка. Той погледна настрани. - Полека, момиче! Ще се оправим.

„Но само ако започнеш да се контролираш. - Той обърна кобилата и видя как Уелър забавя

собствения си кон до тръс. - Стегни се, Том, или няма да можеш да помогнеш на никого!“

- Господи! - Уелър дръпна юздите на запъхтяното животно, обърса чело и сви

повреденото си дясно рамо. - Няма да питам какво, по дяволите, мислиш, че правиш.

На врата на Уелър, под челюстта, имаше кафява кръв, спечена там, където преди нямаше

такава, и Том можеше да види безполезния син език. „Не е истинско.“ Отвръщайки очи, той пое

въздух, който смърдеше на дизел и горящо масло.

- Трябваше да изляза. Не можех да мисля... - Той се стегна. „Хайде, Том, погледни го!

Уелър е добре. Останалото са проклети спомени.“ Той принуди очите си да се върнат и помисли, за свое най-голямо облекчение, че Уелър би могъл да се обръсне. - Това, което иска Мели, няма

никакъв смисъл. Ти трябва да го знаеш.