Императорът на тръните
- Автор: Лоуренс Марк
- Серия: Разделената империя #3
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Бард
- ISBN: 978-954-655-498-7
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Императорът на тръните». Краткое содержание книги:
Стоте пътуват към Събора, за да се дърлят над трупа на империята. А докато те говорят за политика, Мъртвия крал прави своя ход, аз също. Светът е пропукан, времето изтича през цепнатините, ние стискаме последните дни като удавник — сламка, а бъдещето е толкова ярко, че онези, които имат очи да го видят, изгарят първи. Това са дните, които са ни чакали от самото начало. Това са моите дни. Ще се изправя пред Стоте и те ще ме слушат. Ще взема трона напук на всички — и живи, и мъртви, и ако трябва да съм последният император, така да е. Ако трябва да съм последният, ще си отида с гръм и трясък.
Тук мъдреците свеждат глави и поемат назад. Тук набожните коленичат в отчаяна молитва. Това са последните мили, братя. Не очаквайте, че ще ви спася. Не се заблуждавайте, че ще ви съхраня, вместо да ви жертвам. Ако сте достатъчно умни, бягайте. Ако сте възвишени, молете се. Бийте се, ако сте смели. Но не ме следвайте. Последвате ли ме, аз ще сломя сърцата ви.
— О.
Оставих я да ме изкъшка от каретата.
Нека призная обаче, че така и не намерих сили да пришпоря Барт към каретата на баща си, докато не се намеси шансът. Яздех в средата на нашата колона, когато един гвардейски капитан пристигна с новини и ме завари да се цупя в компанията на Горгот. Горгот е идеалната компания, когато не ти се говори, знам го от опит.
— Каретата на Анкрат счупи ос. — Не си направи труда да ме титулува. — Дали ще се намери място във вашата? Предложихме един от обозните фургони, но идеята не срещна одобрение.
— Ще дойда да обсъдим въпроса лично. — Преглътнах въздишката си. Понякога усещаш как потокът на вселената се обръща и знаеш, че да се съпротивляваш е излишно. Рано или късно ще те повлече.
Всичките ми хора тръгнаха с мен. Вестта се беше разпространила бързо. Дори Горгот дойде, сигурно му беше любопитно откъде се е пръкнал син като мен. Минахме покрай Златната гвардия, стотици конници, спрели в калта. И всички обръщаха глави да ни видят. При едно стеснение на пътя, съвсем безинтересно, ако не броим потока, в чието каменисто дъно каретата на баща ми беше счупила ос, съдбата бе решила да ме срещне още веднъж с краля на Анкрат.
Поне Кодин би бил доволен, помислих си. Не бях приел съвета му, но съдбата очевидно не споделяше моето мнение и се бе постарала да тласне Анкратите още една стъпка напред по пътя на старото пророчество. Единствено двама Анкрати в съюз можели да прекършат властта на скритите ръце, гласеше то, а последните двама Анкрати бяха тук, на пътя към Събора. Бог помага, но в кошара не вкарва, казват хората, само че аз мразя кошарите, а и нямам високо мнение за пророчествата. Хората казват и друго — по-скоро адът щял да замръзне, отколкото да направели това или онова. Е, в моя случай замръзналият ад е възслаба метафора, иде ли реч да подкрепя каузата на баща си.
Бяха извлекли каретата на двайсетина метра от потока по нанагорнището. Скочих от седлото близо до нея и ботушите ми потънаха в петнайсет сантиметра рядка кал. Вятър подръпваше оголените клонки на живия плет, едно високо дърво протягаше черни пръсти към белезникавото небе току над главите ни. Ръката ми върху юздите на Барт трепереше, сякаш вятърът подръпваше и нея. Изругах наум слабостта си и обърнах лице към вратата на каретата. Преди хиляда години Ян Якия ме беше издърпал през онази врата, издърпал ме беше от един свят в друг.
Стоях там, беше ми студено, пикаеше ми се, ръцете и краката ми трепереха, за няколко удара на сърцето се бях превърнал от крал на седем нации, тръгнал към Събора, в уплашено малко дете.
Гвардейският капитан на анкратската колона потропа на вратата.
— Хонорий Йорг Анкрат моли за аудиенция.
Исках да съм другаде, където и да е, но другаде, ала въпреки това пристъпих. Единствен капитанът бе слязъл от коня си, останалите гвардейци чакаха спокойно на седлата. Или не бяха чували историите, които се разказваха за мен, или ги бяха чували, но не им пукаше. Или пък смятаха, че работата им е да въздават възмездие за нарушения мир, а не да предотвратяват нарушаването му.
Вратата се отвори и от тъмната вътрешност се появи тънка светла ръка. Женска ръка. Пристъпих и я поех в своята. Сарет? Баща ми е довел жена си?
— Племеннико.
И тя пристъпи на дъската за лакеите, цялата шептяща коприна и колосани дантелени яки, ръката ѝ хем хладна, хем гореща в моята. В каретата нямаше никой друг.
— Лельо Катерин — казах с поредния си недостиг на думи.
17.
За шестте изминали години беше станала още по-красива. Онова, което Катерин Ап Скорон криеше в сънищата, сега стоеше пред мен под студената светлина в началото на зимата.
— Катерин. — Все още държах ръката ѝ, тотално оглупял. Тя я издърпа от моята. — Баща ми е пратил теб на Събора? На свое място?
— Анкрат е във война. Олидан остана с армиите си, за да я спечели.
Облечена беше в черно, щедри дипли сатен се лееха към широк подгъв от черен велур, от който калта лесно можеше да се изчетка, след като изсъхне. Дантела около шията като черна татуировка, обици от сребро и черен кехлибар. Все още оплакваше своя принц.
— И е изпратил теб? С право на два гласа и без съветници?
— Носар от Елм трябваше да дойде, но се разболя. Кралят ми вярва. — Гледаше ме със сурови очи, устните ѝ стиснати на тънка черта, лицето бледо. — Олидан се научи да цени талантите ми. — Доста смело, реших аз. Какво се опитваше да ми каже? Че предпочита бащата пред сина и е заела мястото на сестра си?