Престол и щурм

Тамар даде знак на Толя и гигантът застана пред нас, после без усилие разчисти път през тълпата до насъбралите се край портите.

По рождение си бях дребна, но сега, притисната между Мал и близнаците, сред всички тези наежени солдати, които се блъскаха покрай нас, ми стана особено трудно да дишам. Потиснах паниката си и надзърнах между гърбовете към желязната ограда, където Николай спореше с някого.

– Ако искахме да говорим с някой от лакеите на царя, сега да сме пред Великия дворец – извиси се нетърпелив глас. – Дошли сме при Призоваващата слънцето.

– Имай уважение, кръвопиецо – излая солдат, когото не разпознах. – говориш пред царевич на Равка и офицер от Първа армия.

Нещата не отиваха на добре. Промъкнах се още по-напред в тълпата, но се заковах на място, когато видях кой Корпоралки е от другата страна на желязната ограда.

– Фьодор?!

Длъгнестото му лице се озари от усмивка и той направи дълбок поклон.

– Алина Старков! – възкликна. – Можех само да се надявам, че във всички тези слухове има и зрънце истина.

Огледах го внимателно. Фьодор беше заобиколен от гришани в прашни кафтани, повечето в аления цвят на Корпоралки, други в синьото на Етералки и съвсем малко от пурпурното на Материалки.

– Познаваш ли го? – попита Николай.

– Да – отвърнах. – Той ми спаси живота. – Навремето Фьодор ме беше защитил с тялото си от шайка наемни фйердански убийци.

Фьодор отново се поклони дълбоко.

– За мен беше голяма чест.

Николай обаче не изглеждаше никак впечатлен.

– Може ли да му се вярва?

– Той е дезертьор – обади се един от солдатите около Николай.

И от двете страни на портата се надигна ропот.

Николай посочи властно към Толя.

– Погрижи се всички да се оттеглят и гледай на никого от прислугата да не хрумне да стреля. Подозирам, че сред тия плодни дръвчета им липсват силни преживявания. – После се обърна отново към железните порти. – Фьодор, нали така? Дай ни минутка. – След това ме дръпна малко по-настрани от тълпата и заговори тихо. – Е, наистина ли може да му се има вяра?

– Не знам. – Последният път, когато видях Фьодор, беше на зимния бал във Великия дворец, часове преди да науча за истинските кроежи на Тъмнейший и да избягам скрита в един фургон на пътуващи артисти. Напрегнах паметта си да се сетя какво ми беше казал тогава. – Май служеше на южната граница.

Имаше високо положение измежду Сърцеразбивачите, но не беше от любимците на Тъмнейший.

– Невски има право – каза Николай, кимайки с глава към сърдития солдат.

– Независимо дали си Гриша, или не, първо дължиш лоялност на царя. Те са изоставили позициите си и са дезертирали.

– Това обаче не ги прави непременно предатели.

– По-важното е дали не са шпиони.

– Е, тогава какво ще правим с тях?

– Може да ги арестуваме и да ги разпитаме.

Свъсих вежди и се замислих.

– Хайде, кажи нещо! – подкани ме Николай.

– Нали искахме отново да привлечем Гриша на наша страна? – казах. – Ако арестуваме всеки новопоявил се, едва ли ще остане някаква армия, която да оглавя.