Пайнс [Живи или мъртви]

Загледа се към отсрещния бряг.

Навсякъде се появяваха нови и нови светлини.

Чуваше викове, стори му се, че го викат по име, но от това разстояние и шума на реката нямаше никакъв шанс да ги различи ясно.

Искаше да продължи, знаеше, че трябва, но не можеше да се застави да скочи на крака. Просто се нуждаеше от една минута да полежи и само да диша.

На отсрещния бряг светлините бяха толкова много, че не можеше да ги преброи. Бяха най-нагъсто на трийсетина метра нагоре от мястото, където излезе от водата, но като че ли все повече и повече хора тръгваха на север и на юг и осветяваха с фенерите си реката. Итън се претърколи на колене.

От студа ръцете му трепереха така, сякаш беше обхванат от паралитична треска.

Запълзя, забивайки пръсти в мокрия пясък.

Само за една минута лежане ставите му се бяха схванали.

Когато стигна до следващия голям камък, той се пресегна, хвана се за ръба му и се надигна на крака. Кубинките му бяха пълни с вода.

На отсрещния бряг имаше най-малко сто души и с всяка секунда се появяваха нови и нови светлини.

Лъчите на повечето фенери стигаха едва до средата на реката, но няколко бяха достатъчно силни, за да открият Итън; тесните им лъчи ясно се виждаха на дъжда.

Итън забърза по-далеч от брега, мъчейки се да се отдалечи максимално от светлините, но след три метра се озова пред отвесна скална стена.

Тръгна покрай нея. Гласовете на няколкостотинте души от другата страна заглушаваха рева на течението.

Лъч освети скалата на три метра пред него.

Итън приклекна зад една канара и надникна, когато лъчът продължи по скалата зад него.

Водопад от светлина се изливаше от брега в течението. От мястото си Итън видя, че неколцина са нагазили до колене в реката да го търсят, но никой не се осмеляваше да преплува.

Тъкмо се канеше да излезе от скривалището си, когато усилен от мегафон глас се разнесе над реката:

— Итън, върни се при нас и всичко ще ти бъде простено.

Би го познал навсякъде — дълбокия, гърлен глас на шериф Поуп, който отекваше от скалите обратно към боровата гора зад тълпата.

—       Не знаеш какво правиш.

„Всъщност много добре знам какво правя.“

В непосредствена близост нямаше светлини. Итън се изправи с мъка и тръгна на юг покрай скалата.

—       Ако се върнеш, няма да те нараним.

„Да, бе. Идвам веднага.“

—       Имаш думата ми.

На Итън му се прииска и той да имаше мегафон.

Над реката се разнесоха и други гласове.

—       Итън, моля те!

—       Не разбираш какво правиш!

—       Върни се!

Поуп също продължи да го вика, но Итън продължи нататък в черния дъжд.

Колкото повече се отдалечаваше от тълпата, толкова по-невъзможно му бе да вижда къде стъпва.

Куцукаше бавно, тътрейки крака. Единственият му ориентир беше шумът на реката отляво.

Отзад — затихващи гласове, смаляващи се светлини.

Тялото му бе изстискало последните си капки адреналин и той усещаше, че ще се срине напълно.

Щеше напълно да изключи.