Пайнс [Живи или мъртви]

Бавно се завъртя и спря погледа си върху най-застрашително изглеждащия от групата — русокос пубер, въоръжен с опънат три четвърти чорап, в който имаше нещо заоблено и застрашително на вид — може би бейзболна топка или стъклено кълбо. Тийнейджърът носеше костюм, който сигурно принадлежеше на баща му — няколко размера по-голям, с достигащи до върховете на пръстите му ръкави.

Итън изрева и пристъпи към момчето, замахная с дясната си ръка. Щеше да го цапардоса, но хлапето отстъпи, спъна се, падна, скочи и веднага избяга в гората, като крещеше с пълно гърло, че ще го спипат.

Половината от децата последваха примера на водача си, подвиха опашки и побягнаха.

Итън подгони онези, които не го направиха. Чувстваше се малко като лос, опитващ се да пръсне глутница койоти, но в крайна сметка прогони всички с изключение на едно. Децата се разбягаха с писъци сред боровете, сякаш ги гонеше самият дявол.

Момчето, което остана, го гледаше през дъжда.

Беше облечено като каубой — шапка в червено и бяло, ботуши, тясна вратовръзка и каубойска риза.

Държеше фенерче и камък и стоеше напълно безизразно.

— Не те ли е страх от мен? — попита Итън.

Момчето поклати глава. Дъждът се стичаше по полите на шапката му. То погледна към Итън и когато лъчът на фенерчето освети луничките по лицето му, Итън разбра, че го лъже. Страхуваше се, долната му устна трепереше неудържимо. Въпреки това беше надянало най-храбрата физиономия, която можеше, и Итън неволно му се възхити и се запита какво ли го е накарало да остане на мястото си.

—       Трябва да спрете да бягате, господин Бърк.

—       Откъде знаеш името ми?

—       Тук бихте могли да живеете чудесно, а дори не го разбирате.

— Какво е това място?

—       Просто градче — рече момчето.

Чуха се гласове на възрастни и нова група фенерчета замига сред боровете като изгряващи звезди.

—       Къде е домът ти? — попита Итън.

Момчето наклони глава настрани, озадачено от въпроса.

— Какво искате да кажете?

— Къде си живял преди Уейуърд Пайнс?

—       Винаги съм живял тук.

—       И никога не си излизал извън града? — попита Итън.

—       Оттук не може да се излезе — рече момчето.

— Защо?

—       Просто не може.

— Не приемам това.

—       И затова ще умрете. — Момчето внезапно закрещя: — Той е тук! По-бързо!

Светлините излязоха от боровете на поляната.

Итън побягна в гората от другата страна, без изобщо да си направи труда да скрие лицето си или да погледне към преследвачите. Тичаше в мрака, изгубил всякаква представа за време и посока, мъчейки се да не се поддаде напълно на абсолютната паника, която заплашваше да го събори на колене, да го свие в зародишна позиция и най-сетне да пречупи ума му.