Пайнс [Живи или мъртви]

Точно пред него имаше викторианска къща, зад която започваше гората.

Краката му горяха, когато побягна напред да прекоси улицата и да продължи покрай къщата.

Намираше се на три крачки от боровете, когато детски глас извика:

— Отива към гората!

Итън погледна назад.

Двайсет или трийсет души завиха на ъгъла на къщата със запалени фенерчета. Тичаха към него като един и за миг Итън се запита защо пропорциите им му се струват някак странни.

Твърде къси крака, твърде големи глави, светлините твърде близо до земята.

„Деца.

Защото всички са деца.“

Хвърли се към дърветата, гълтайки въздух, наситен с горчиво-сладкия аромат на мокри борови игаички.

В града беше трудно да вижда, а тук, в гората, бе направо невъзможно.

Наложи се да включи фенерчето и несигурният му лъч го поведе между дърветата и над гниещи дънери. Надвиснали клони и млади борчета шибаха лицето му.

Децата влязоха в гората по петите му, зад него се чу трясък на счупени клони. Итън имаше смътна представа къде би трябвало да е реката; мислеше си, че ако продължава да се движи надясно, няма как да я пропусне, но вече губеше ориентация и чувството му за посока се разнищваше като лош възел.

— Виждам го! — изпищя някакво момиче.

Итън се озърна назад само за миг, но едва ли можеше да намери по-неподходящ момент — налетя на изпопадали клони, краката му се оплетоха в корени и той се просна на земята. Фенерчето и мачетето изхвърчаха от ръцете му.

Стъпки навсякъде около него.

Приближаваха от всички страни.

Итън се помъчи да се изправи, но някакво пълзящо растение се бе увило около десния му глезен и му трябваха пет секунди, за да се освободи.

При падането фенерчето беше угаснало и той не можеше да види нито него, нито мачетето, нито каквото и да било. Отчаяно зашари по земята, но напипваше единствено корени и клонки.

Изправи се с мъка и тръгна слепешком през шубрака, а светлините и гласовете приближаваха.

Без фенерче беше като сакат.

Можеше само да подтичва с протегнати ръце напред — единственият начин да не се забие в някое дърво.

Полудели лъчи на фенерчета играеха пред него, осветявайки за секунди терена — борова гора, задушаваща се до смърт от храсталаците, които отдавна е трябвало да бъдат изчистени с огън.

Детски смях — безгрижен, лекомислен, налудничав — изпълваше гората.

Кошмарна версия на някаква игра от детството му,

Итън излезе със залитане на нещо като поле или поляна — не че можеше да види каквото и да било, но дъждът заваля отгоре му с нова сила, сякаш вече не беше защитен от чадъра на клоните.

Отпред като че ли чу ромона на реката, но той се изгуби в тежкото дишане зад него.

Нещо го блъсна в гърба — не особено силно, но достатъчно, за да изгуби равновесие и да не успее да посрещне следващия удар.

И следващият…

И следващият…

И следващият…

И следващият, след което Итън се просна на земята и лицето му се заби в калта. Всичко бе заглушено освен смеха на децата, които се хвърляха отгоре му от всички страни, от всички ъгли — слаби юмруци, които нямаше как да го наранят, парещи плитки порязвания, редки и доста по-обезпокоителни удари с тъпи предмети по главата — и всичко това се стоварваше все по-бързо отгоре му, сякаш беше нападнат от пасаж пирани.