Върховното кралство [Рицарят]

И нищо не можеше да устои дълго време на дъха му.

Обаче най-лошото несъмнено беше злокобната аура, която се излъчваше от него, аура, която ужасяваше Лорн и го караше да се облива в студена пот. Защото жарта, която светеше във вътрешностите на това чудовище, не беше от този свят, а се хранеше от Тъмнината.

Драконът на разрушението подаде глава напред, на светлината на факлите. Червените му очи блестяха като сфери, пълни с разтопен метал. Ципеста яка, пронизана от рога от слонова кост, красеше основата на главата му. Тя почти скриваше нашийника от аркан, който стягаше врата му и от който започваха дългите, тежки вериги, които се влачеха по камъните и пристягаха гърдите и лапите му.

Лорн разбра, че Ерклант I не беше убил Серкарн. Беше го пленил и поробил.

— Подчинен е чрез вълшебство на кралете на Лангър и на техните потомци — каза старият крал и стана. — На него дължим оттогава до сега нашата мощ и нашата слава.

Слисан и объркан, Лорн се обърна към Върховния крал, но той говореше на Серкарн:

— Е, стари мой приятелю? Каква е присъдата ти?

Униженият дракон се размърда във веригите си и изръмжа. Но потопи своя ужасен поглед в очите на Лорн и започна да търси, да рови…

… накрая намери.

„Пазителите не са те излъгали — обяви той със съжаление. — Нищо не мога да направя срещу него.“

Лорн усети как една костелива ръка се поставя на рамото му.

— Чуваш ли? — попита кралят.

Лорн го гледаше, без да разбира.

— Какво означава това?

Тънките, сухи устни на Върховния крал се усмихнаха. Зениците му, които приличаха на малки черни топченца, блестяха от надежда и радост.