Върховното кралство [Рицарят]

Но ужасният гроб беше на друго място, зад колосалните порти, в студения, тъмен корем на планината. Прост, но масивен, той се издигаше зад каменния трон, на който беше изобразен Ерклант I. Лорн различаваше фигурата в мрака — върху пиедестал, пламъците от факлите се отразяваха в черния мрамор, прорязан от жилки аркан, фриз от старинни руни обкръжаваше основата му.

Лорн се запита кой друг, освен свещениците в храма, знаеха за тази тайна.

— Ето го — каза старият крал. — Доведох ти го.

Лорн се обърна към Върховния крал, който беше свалил абаносовата си маска и сякаш се обръщаше към статуята на своя дядо, седнал пред него.

— Сир?

Но кралят не му обърна внимание и добави:

— Единствен ти можеш да ми кажеш дали той е същият, който Пазителите твърдят — добави кралят.

— Сир, вие не…

Тогава Върховния крал се обърна към Лорн.

— Ела. Ела тук, до мен…

Лорн се поколеба, но се подчини и застана вдясно от краля.

— Гледай — каза кралят, като посочи право напред.

Лорн погледна в указаната посока, към статуята на Ерклант I и към гроба, чийто силует се очертаваше зад нея в тъмното.

— Ние сме готови — оповести кралят, като насили прегракналия си глас. — Ние те чакаме! Можеш да се появиш!

Смутен, неспокоен, Лорн гледаше статуята, седнала пред него.

Приликата ѝ със сегашния Върховен крал беше изумителна, до такава степен, че Лорн очакваше да я види как се размърдва, напуска каменната си скованост и оживява. Щеше да започне с леко движение. Може би с потръпване, от което камъкът да се пропука. Или със светлина, която ще се появи от дълбочината на орбитите на очите му.

Изведнъж Лорн разбра, че в плътния мрак, който ги обгръщаше, имаше живот. Чу се тежък шум от влачене на вериги. После шум от стоманени нокти и кости, стържещи по скалата. Някакъв повей раздвижи огъня на факлите.

Разбра, че не гледа в правилната посока и че Върховният крал не говореше на призрака на своя дядо. Студена пот се стичаше по гърба му и Лорн повдигна очи към гроба в момента, когато една лапа стъпи на него.

Огромна люспеста лапа.

Лапата на дракон, който вървеше напред и бавно подаваше главата си от мрака.

„Аз съм Серкарн — каза драконът с мощен глас, който отекна в ума на Лорн. — А ти кой си?“

Пребледнял, Лорн извади меча си. Напразен рефлекс. Ако драконът избълваше огън, и той, и скандът му щяха да бъдат погълнати от пламъците.

— Не съм застрашен — каза кралят, като си помисли, че Лорн искаше да го предпази. — Нито ти, ако си този, когото смятам. Прибери меча си. Не ти е нужен.

Лорн не чуваше.

Раздвоен между очарованието и страха, той не можеше да отдели очи от Серкарн — Дракона на разрушението, когото първият Върховен крал беше победил и убил според легендата. Обаче този дракон беше тук, пред него.

Излизаше от тъмнината и го гледаше.

Лорн усещаше, че сърцето му ще се пръсне.

Драконите бяха царували над света. Те бяха божествени същества, преди саможертвата на Дракона-крал да доведе до техния упадък в края на Мрака. Когато Ерклант Стари беше победил Серкарн, драконът вече не беше някогашното безсмъртно създание. А и несъмнено днес беше още по-безпомощен, пет века по-късно. Но в гърлото му бучеше пещ. Ноктите му можеха да разкъсат и най-здравата броня, а люспите му можеха да потрошат и най-добрата стомана. Челюстите му бяха достатъчно широки, за да поемат цял човек, а зъбите му — достатъчно остри, за да го разполовят.