Върховното кралство [Рицарят]

— Гелтите ще ни се измъкнат, ако успеят да стигнат до своята територия — каза един рицар с побелели коси, издължено лице и обгоряла от слънцето кожа.

Казваше се Орвейн, беше рицар без земя и преди двайсет и пет години беше положил клетва за вярност към графа. Оттогава не беше преставал да му служи и да бъде негов съветник.

— Вярно — потвърди Теожен. — И не само че няма да можем да ги избием като награда за престъпленията им, но и никога няма да видим отново затворничките им.

— Защо да не минем границата? Защо да не преследваме гелтите в тяхната територия? — запита един млад барон. — Те имат по-малко скрупули!

— Защото това би било самоубийство — отвърна Орвейн. — Дори начело на армия.

— И ще означава да започнем война — допълни Теожен.

— Война? — понечи да възрази младият рицар. — А не е ли вече…?

— Не, Гилем — прекъсна го графът. — Ако бяхме във война с гелтите, повярвайте ми, щяхме да знаем. И грижите ни щяха да са други, не банда крадци. Аргор вече щеше да е потънал в кръв и огън — лицето му помръкна при мисълта за нова война с гелтите. — Ще ми се да вярвам, че имаме работа с войници, които поради една или друга причина са решили да нарушат договорите. Може би принадлежат към клан, който се е отцепил. Нищо чудно някой млад, амбициозен крал да е бил коронясан…

Граф Д’Аргор въздъхна, изправи се и сериозно погледна към васалите си. Независимо от годините, той си оставаше природна сила и все още носеше ризницата, която го беше пазила по време на първите войни на Ерклант II.

— Няма да поема риска да предизвикам война — добави той. — Но и дума не може да става грабителствата на гелтите да останат ненаказани. Ще ги хванем, преди да стигнат до собствените си земи, и ще ги избием до крак.

Всички се съгласиха, освен Орвейн, който тихо каза, сякаш на себе си:

— Убийството на тези войници може да предизвика гнева на клановете. По-добре ще бъде да ги заловим и да ги предадем, за да бъдат съдени и осъдени от своите.

Отговори му несъгласен шепот, но той не се обиди. Знаеше, че има право, но знаеше също така, че гласът на разума рядко бива слушан в такива трудни времена.

Намеси се барон Д’Ортан.

На лицето му бяха изписани умора и гняв, той беше един от първите, отговорили на бойния призив на граф Д’Аргор. Няколко от престъпните грабежи бяха в неговото владение. Безпомощно беше гледал изтезавани тела, обесени по дърветата или изгорени във все още димящи развалини.

— Тези варвари грабиха, изнасилваха, убиваха. Те проляха аргорска кръв. Нищо друго, освен аргорско въже или острие не може да ги накара да платят цената за всичко това.