Клия [bg]

Разбира се, като всеки евреин, имал е надежда — ала с Надеждата идва и непреодолимото желание да се намесваш, да поправяш и реформираш. Докато при нас, келтите, общуването е белязано от отчаяние, но само от него извира смехът и безнадеждната любов на вечно обезверените. Ние преследваме недостижимото, затова сме орисани да го търсим безкрай.

За него моят израз „продължението на детството в изкуство“ няма да означава нищо. Събрате, трамплинът, трапецът се намират на изток оттук! Само скок в небето ще те изведе на нова позиция — ала гледай да улучиш ринга!

Защо например в лицето на Исус не признаят великия шегаджия, какъвто е бил, комедианта? Сигурен съм, че две трети от Техни блаженства патриарсите са жалки креатури, отдавна станали за посмешище, подобно на Чуан Чжоу33. Поколения от елевзински мистици и педанти са погубили съдържащия се в него смисъл. За мен обаче смисълът не е изгубен, защото в едно съм сигурен: той е знаел, че Истината изчезва при нейното произнасяне. Тя може само да се предава, но не да се изказва; иронията е единственото оръжие за такава задача.

Или нека се обърнем към друг аспект на същото нещо; именно ти преди миг спомена колко ненаблюдателни сме един към друг — недостатъците на нашето зрение. Смело казано! Но преведено на духовен език, това означава човек, дето се щура из къщата да си търси очилата, които са на челото му. Да видиш, означава да си представиш! И какво друго, колега, може да бъде по-добра илюстрация от начина, по който ти си видял Жюстин, озарена от електрическите реклами на собственото си въображение? Това очевидно не е същата жена, която ме обсаждаше и която аз прогоних със сардоничен смях. Онова, което ти се е сторило женствено и привлекателно у нея, на мен ми приличаше на добре пресметната неотстъпчивост. Не че тя си измисляше каква да бъде, но ти предизвикваше у нея друга реакция. Гърленият й смях, непреодолимият й импулс да истеричничи — всичко това ми напомняше за трескав пациент, който нервно къса лист хартия на малки парченца. Вечната й избухливост и упорството, с което обвиняваше живота, склонността й непрекъснато да обяснява състоянието на душата си — всичко това ми напомняше просяк, който търси съжаление, като разголва раните си. В нейно присъствие се улавях, че непрекъснато се почесвам мислено. И все пак у нея имаше много достойни за възхищение качества и аз често гощавах любопитството си, като изследвах контурите на характера й, и то с известно съчувствие — очертанията на едно нещастие, което беше истинско, макар и да смърдеше на театрален грим. Ето, вземи например детето.