Клия [bg]

Аз съм роден под веселия знак на Юпитер. Моите поеми като нежна музика галят обременените сетива на младите влюбени, оставени сам-самички в нощта… Та за какво говорех? Да, най-доброто нещо, което би могло да се направи с голямата истина, както твърди Рабле, е да се зарови под планина от глупости, където ще може на спокойствие да изчака кирките и лопатите на избраниците.

Между безкрая и вечността се простира тънко и твърдо опънато въже, по което трябва да минат хората, уловени за кръста. Скъпо ми Магаре, не давай на тези недружелюбни мисли да те объркват! Те са написани с чисто и радостно сърце, не са омърсени от желание да поучавам. Истината е, че пиша за публика от незрящи — ала не сме ли ние всички такива? Доброто изкуство само сочи като човек, твърде слаб, за да говори, като малко бебе. Но ако вместо да поемеш по указаната посока, ти го приемеш за нещо готово, за абсолютна стойност или теза, която може да бъде парафразирана, това ще означава, че нищо не си разбрал; човек мигом се изгубва сред безплодните абстрактни мисли на критика. Опитай да си кажеш, че основната цел в крайна сметка е била да се провокира лечебното безмълвие и че символизмът, съдържащ се във формата и модела, не е нищо друго освен критерий, чрез който, като в огледало, човек може да зърне смисъла на вселената в покой, на една влюбена в себе си вселена. И тогава като малко бебе ще „сучеш от млякото на вселената с всеки поет дъх“! Трябва да се научим да четем между редовете, между животите.

Лиза обичаше да казва: „Ала самото му съвършенство вече ти подсказва, че не може да е вечно.“ И е права; жените обаче не приемат времето и повелите на предусетената смърт. Те не разбират, че цивилизацията е само една голяма метафора, която описва въжделенията на индивидуалната душа в колективна форма — както това могат да направят романът и поемата. Борбата винаги е за по-голямо съзнание. Уви! Цивилизациите умират в степента, в която са осъзнали себе си. След осъзнаването идва безсилието и тягата на несъзнателния мотив я няма вече. Тогава започват безпомощно да се имитират една друга в огледалото. От това полза, разбира се, няма, но се крие някаква уловка. Да, Времето е уловката! Пространството е конкретна идея, ала Времето е абстрактна. И това личи много ясно по наранената тъкан в голямата поема на Пруст; неговата книга е истинска академия за осъзнаване на времето. Но воден от нежелание да мобилизира времето, той отново попада в клопката на спомените, прародителя на надеждата!