Кръвна проба [bg]

В университета го познавах под името Бари Графиъс. Беше по-голям от мен, около четиридесетте, но беше изостанал с образованието. Започнал късно да учи и след като опитал от всичко, решил да стане психолог.

Произхождаше от богато семейство от филмовия бизнес. Беше от онези богаташки деца, които не знаят какво искат и са вечно неадекватни, защото никога от нищо не бяха лишавани. Единодушно смятахме, че всичко дължи на семейните пари, но може да сме гледали на него с предубеждение. Защото Бари Графиъс беше най-неприятният човек във факултета.

Винаги съм се стремял да бъда великодушен в оценките си за другите, но презирах Графиъс. Беше креслив и заядлив, а на семинарите бълваше неуместни цитати и статистики, само и само да впечатли професорите. Обиждаше състудентите си, тормозеше беззащитните, правеше се на пратеник на дявола със злобния си поглед.

И обичаше да се перчи с парите си.

Повечето от нас се бореха да преживеят, работехме извънредно, освен асистентските часове. А на Графиъс му доставяше удоволствие да идва облечен в шити по поръчка костюми от кожа и кадифе, да говори за сметката по ремонта на автомобила си и да се оплаква от високите данъци. Непрекъснато говореше за разни кино звезди, за да ни покаже, че ги познава. Разправяше за пищни холивудски балове, дразнеше ни с клюки от един свят, недостъпен за нас.

Чух, че след завършване на университета отишъл на работа в Бедфорд Драйв — болница в Бевърли Хилс — с намерението да прави кариера като психолог на звездите.

Досетих се как се е натъкнал на Норман Матиас.

И той ме позна. Разбрах го по объркването във воднистите му очи. Докато се гледахме, смущението кристализира: това бе страх. Страх да не бъде разпознат.

Предишната му самоличност не бе тайна за никого. Но той не искаше да се изправи лице в лице срещу нея. За повечето хора, смятащи се за преродени, да се връщат в миналото си е все едно да ексхумират гниещите им останки.

Нищо не казах, но се чудех дали после е споделил с Матиас, че ме познава.

Жената бе по-възрастна, но невероятно красива, въпреки че не носеше грим и бе вързала косата си на конска опашка — явно това бе задължителната „униформена прическа“ за жените от „Тач“. С лице на Богородица, кожа бяла като слонова кост, тук-там прошарена гарвановочерна коса и умислени, цигански очи. Бевърли Лукас бе казала, че е бивша хубавица, но определението бе несправедливо. Вероятно, ако знаеше точната възраст на Дилайла, щеше да бъде по-снизходителна в критиката си.

Приличаше на добре поддържана петдесетгодишна жена, но знаех, че е поне на шейсет и пет.

Не бе снимала филми от 1951 — годината на моето раждане.

Дезире Лейн, Кралицата на евтините филми. Когато бях в колежа, показваха филмите й на безплатни прожекции в края на седмицата. Бях ги гледал всичките: „Булката на фантома“, „Затъмни прага ми“, „Дивашко място“, „Тайният обожател“.

Навремето, преди ранното ми пенсиониране, бях безумен самотник, с малко свободно време. Но едно от малкото удоволствия, които си позволявах, бе неделният следобед, прекаран в леглото с голяма чаша „Чивас“ и филм с Дезире Лейн.