Триумфът на кралицата [bg]

Магистратът изглеждаше смутен, когато премести поглед от мен към Деклан.

Деклан точно отваряше уста, но тълпата започна да крещи, да скандира, вдигна юмруци.

— Нека главата му се търкулне!

Виковете на принца се удавиха в ропота и магистратът припряно оповести участта на Деклан, която бе същата като на баща му и майка му. Смърт чрез обезглавяване с меч, след три дни.

Юмрукът ми още беше във въздуха, когато отведоха Деклан от платформата на ешафода. А когато унищожителният поглед на принца срещна моя, аз не злорадствах. Но в очите ми имаше обещание към него.

Твоят дом ще стане на прах.

И Деклан го разбра. Изръмжа и слезе с препъване по стълбите на ешафода, изчезвайки обратно в замъка с въоръжения си ескорт.

Пулсът ми още биеше учестено, когато изведоха напред Кийла Ланън.

Публиката беше вече изтощена и отегчена, търпението им — крехко. И въздухът се изпълни с дюдюканията им, когато тя се качи на платформата на ешафода. Не носеше вериги, но въпреки това се присви уплашено, когато пазачите я поставиха на трибуната: роклята ѝ бе мръсна, светлорусата ѝ коса — сплъстена.

Гледана отзад, косата ѝ беше в същия нюанс като на дядо ѝ. Усетих, че това няма да е в нейна полза. Трябваше да изведем първо нея, преди Гилрой, преди дългият списък с жалби срещу семейството ѝ да може да бъде прехвърлен върху нея.

— Кийла Ланън — поде магистратът, прочиствайки гърло, докато посягаше към листа хартия. Единственият лист с оплакванията срещу нея. — Стоиш пред народа на Мевана с повдигнат срещу теб списък от оплаквания.

Кийла трепереше от ужас, раменете ѝ бяха хлътнали надолу, сякаш най-много от всичко искаше да се разпадне.

Потърсих Бриена: сърцето ми продължаваше да се свива от тревога.

Бриена още стоеше най-отпред, с разширени очи, докато чувстваше как тълпата е все по-малко и по-малко склонна да прояви милост.

— На двайсети декември, през 1563 година, си отказала храна на просещи деца по улиците и вместо да им дадеш хляб, си им дала да ядат камъни.

— Не съм… Той ме накара — изхлипа Кийла и покри лицето си с ръце, докато хората продължаваха да я освиркват.

— Кийла, трябва да мълчиш, докато чета оплакванията срещу теб — напомни магистратът. — Ще ти бъде дадено време да говориш, след като списъкът бъде приключен.

Тя продължи да крие лицето си, докато магистратът продължаваше да чете.

— На пети февруари, през 1564 година си наредила да бичуват камериерката ти, задето е ресала косата ти твърде грубо. На осемнайсети март…

Кийла продължаваше да хлипа, а хората само ставаха по-шумни и по-гневни.

Магистратът свърши да чете, а после попита Кийла дали иска да се обърне към хората.

Това беше моментът, в който бе нужно Кийла да изрече истината, да се защити.

Моля те, Кийла — помолих ѝ се безмълвно. Моля те, кажи им истината.

И въпреки това тя се присвиваше и плачеше, неспособна да вдигне глава и да се изправи пред недоволството на тълпата.