Наследството на Армадата [bg]

Брук не отговори.

— Не ми вярваш, нали? — подхвърли той. — Но е истина. Детството ми премина в копторите на Мексико Сити. Аз и братята ми бяхме принудени да просим за храна, докато майка ми чистеше тоалетни, а баща ми береше дини за няколко песо на ден. Цялото ни семейство живееше в две стаи, които не бяха подходящи дори за животни.

— Преливам от съчувствие — сухо рече Брук.

— Сигурен съм, че ако можеше да видиш как живеем, наистина щеше да проявиш съчувствие — остро отвърна Серато. — Гледах богатите, които профучаваха с лимузините си покрай мен, и убеждението ми, че ще водя друг, по-добър живот, ставаше все по-силно. Дядо ми твърдеше, че въпреки мизерията в жилите ни тече благородна кръв. — Серато замълча за момент, после повтори: — Благородна кръв, идваща още от времето, когато Испанската империя е владяла половината свят. Майка ми и баща ми се смееха и ни предупреждаваха да не слушаме приказките на стария глупак. Но само няколко години по-късно се уверих, че дядо ми е бил прав.

Брук мълчеше. Серато изглеждаше готов да продължи, но се овладя и тръсна глава.

— Не бива да отегчавам приятна компаньонка като теб с истории за своето минало — въздъхна той. — Няма ли да опиташ пастета?

— Знаеш къде да си навреш проклетия пастет! — сопнато отвърна Брук. — Не съм гладна.

— Може би това ще ти отвори апетита — подхвърли Серато, взе от помощната масичка до себе си една квадратна кутийка за бижута и я плъзна по покривката. — Един малък подарък.

— Нима си въобразяваш, че ще приема нещо от теб?

— Моля те. Дори настоявам.

Брук отвори кутийката. Вътре лежеше огърлица от диаманти и изумруди, която със сигурност струваше колкото целия й апартамент в Ричмънд. В комплект с гривна.

— Какво означава това, по дяволите?

— Твои са — усмихна се той. — Бих се радвал да ги видя на теб.

Зелената рокля отиваше на блестящите изумруди по един наистина перфектен начин. Беше ясно, че Серато обича да планира нещата до последния детайл. Гледаше я по начин, който решително не й харесваше. Но въпреки това тя издържа на погледа му и гневно отсече:

— Не съм кукла, за да ме обличат в разни парцали и мъниста! Нито за теб, нито за когото и да било!

— Ти си жена с високо самочувствие — отвърна Серато. — Бъди сигурна, че аз уважавам подобно поведение.

— Тогава защо ме обличаш по този начин? Това ли е играта, която обичаш? Отвличаш жени, за да ги гиздиш като циганки? Истинско болестно състояние!

— Струва ми се, че подценяваш красотата си, докато аз правя обратното — промълви Серато. — Ще ти бъда много задължен, ако си сложиш тези бижута.

Брук забеляза странния блясък в очите му и реши да не го предизвиква твърде много.