Опасни пътища [bg]

Анна се втренчи в него. Когато заговори, гласът й беше станал нисък и гърлен от овладелите я емоции.

— Как смеете! Как смеете! Какво право имате да идвате тук и да ми говорите по този начин? За какъв, по дяволите, се мислите?

— Аз съм му баща, това е…

— Тогава защо не започнете да се държите като такъв? — кресна тя. — Покажете малко загриженост за разнообразие! Държите се така, сякаш изобщо не ви пука какво му се е случило! Като че ли се интересувате единствено от „неудобството“, което ви е причинил, и от завръщането си във вашата… вашата загубена малка фирма! И имате наглостта да стоите тук и да ми разправяте, че вината за изчезването на Марти е моя? Исусе Христе, че откъде вие бихте могли да го знаете? Първо на първо, вие сте една от причините той да дойде в тази страна. Ако някой е прогонил Марти, то това сте вие, още преди години!

Последва мълчание. Областта около носа на Уестърмен беше побеляла.

— Мисля, че ще изчакам таксито отвън.

Анна трепереше. Червенината й беше изчезнала и лицето й беше бледо.

— Съжалявам. Не биваше да го казвам.

— Ще бъдете ли така любезна да донесете палтото ми?

Без да промълви дума повече, Анна отиде да го вземе. С Уестърмен стояхме, без да се поглеждаме. Анна се върна и му го подаде.

— Благодаря. Няма нужда да ме изпращате.

Помислих си, че Анна щеше все пак да добави нещо, но тя не проговори. Уестърмен мина през кухнята, после чухме външната врата да се отваря и затваря.

— По дяволите! — изстена Анна. Изглеждаше така, сякаш щеше да избухне в сълзи. — Извини ме. — Почти изтича от дневната. Чух я да се заключва в банята.

Сипах си бренди и останах да чакам.

Мина доста време, преди да се върне. Лицето й беше почистено от грима. Очите й бяха зачервени. Седна и ми се усмихна немощно.

— Е, не беше голям успех, нали?

Отидох да й налея питие.

— Едва ли вината беше твоя. Този мъж е от най-отвратителните хора, които някога съм срещал.

Тя прехапа тъжно устни.

— И все пак не биваше да му казвам това за Марти.

— Не виждам защо съжаляваш. Този човек изобщо не се съобразяваше с чувствата ти.

— Знам, но… е, просто ми се ще да не го бях правила. Отношенията им с Марти са достатъчно лоши без и аз да усложнявам нещата.

— И все пак мисля, че си го търсеше. Той беше несправедлив. Ти само се защити.

Тя не отговори. Облегна глава назад в стола. Изглеждаше изморена.

— Най-добре ще е утре да се обадя в университета. Не искам да изхвърлят нищо.

— Сигурен съм, че няма да го направят. Поне не и защото той така им е казал. Смея да твърдя, че онзи, с когото е разговарял, сам би могъл да прецени що за човек е.

— Надявам се. И все пак мисля да им се обадя. — По лицето й пробяга спазъм. — Как е могъл да направи такова нещо?

— Може би така наказва Марти за „притесненията“.

— Притеснения! — възкликна тя. — Господи, надявам се наистина да е само това. — Изведнъж млъкна. — Е, май ще е най-добре да поразтребя. Благодаря ти, че дойде, Доналд. Съжалявам за отвратителната вечер.