Свидетел на огъня [bg]

— Аз решавам тук — казва Гунарсон. — И не съм много по кучетата — просто да знаете.

— Сега, както и да е, съм тук — подчертава Сара и хвърля поглед към кучето.

— Как се казва? — пита Юна.

— Яки — усмихва се жената.

— Сега ще се спусне гмуркач — обяснява Юна. — Но ще е от голяма помощ, ако Яки може да маркира… Смятате ли, че ще се справи?

— Да — отговаря Сара Бенгтсон и изритва едно камъче.

— Има много вода и течението е дяволски силно — предупреждава Гунарсон.

— Миналата пролет намерихме едно тяло на дълбочина от шейсет и пет метра — отговаря Сара и бузите ѝ поруменяват.

— Какво чакаме, по дяволите? — пита Гунарсон и пали цигара.

Сара Бенгтсон сякаш изобщо не го чува. Погледът ѝ изучава черно блестящата вода. Пъха ръце в джобовете си и стои, без да мърда, след което с мек глас произнася:

— Яки.

Кучето незабавно става от мястото си и идва при нея. Водачката кляка, погалва кучето по шията и зад ушите. Казва му нещо окуражително, разказва му какво търсят и после заедно започват да вървят по язовирната стена.

Кучето е специално обучено да разпознава миризмата на кръв и дробовете на мъртви хора. Всъщност идеята е криминалните кучета следотърсачи да свързват миризмата на труп с нещо положително, но Сара знае, че Яки става тревожна и след това има нужда от утешаване.

Подминават мястото, където бе открито да се носи във водата столчето на Данте. Сара Бенгтсон внимателно насочва муцуната на Яки към високата вода.

— Не вярвам в това — усмихва се Гунарсон, запалва цигарата и се поглажда по корема.

Сара спира и прави възпиращ жест към Яки, когато кучето надушва следа. То протяга дългата си муцуна през ръба на стената.

— Какво усещаш? — пита тя.

Кучето души, движи се встрани, ала след това изгубва миризмата и продължава да върви по стената.

— Ала-бала — измърморва гмуркачът и си оправя жилетката.

Юна наблюдава водачката и овчарката с необикновено червеникава козина. Те бавно вървят покрай парапета и се приближават към мястото над отворените шлюзове, където течението е най-силно. Кичури от светлата коса на жената са се измъкнали от конската опашка и се развяват по лицето ѝ. Внезапно кучето спира и заскимтява, навежда се към водата, облизва муцуната си, става неспокойно, обръща се и прави тревожно кръгче.

— Има ли нещо долу? — пита водачката почти беззвучно и поглежда към черната вода.

Кучето не иска да остане на това място, тръгва нататък, души едно електрическо табло, но после отново се връща, скимтейки на мястото.

— Какво има? — пита Юна и се приближава.

— Всъщност не знам, не е маркирала, но се държи, сякаш…

Кучето се разлайва и жената отново кляка при него.

— Какво има, Яки? — пита нежно. — Какво странно има?

Кучето размахва опашка, когато Сара го прегръща и му казва, че е добро куче. Яки изскимтява и ляга на земята, почесва се с лапа зад ухото и се облизва по муцуната.