Ези-тура [bg]

— Джейк Ласитър — представих се. — А това е Виктория Лорд.

Той ни се усмихна, сякаш сме стари приятели, които не са го посещавали отдавна. Беше с кремава копринена риза с копчета, които приличаха на сиви перли. Елегантните му панталони бяха на малки квадратчета, черно и същия кремав цвят като ризата. Носеше мокасини от мека черна кожа със сребърни токи, които напомняха украшение на конска сбруя. „Ферагамо“ или „Гучи“, предполагам. Ако застанеше на пръсти, може би щеше да достигне един и седемдесет.

Изглеждаше между петдесет и осемдесет. Беше невъзможно да се прецени възрастта му. Гладка стегната кожа. Нито бръчица на челото, а очите бяха съвсем малко по-отпуснати, отколкото би могло да се очаква. Беше работил сериозно. И много.

— Мога ли да ви предложа нещо? — Отчетлив нюйоркски акцент. — Лимонада? Нещо по-силно? Нещо леко за похапване?

И двамата отказахме.

— Е, харесва ли ви къщата ми?

— Да си призная — казах, — цветовете ми се струват малко убити.

— Джейк! Това не е учтиво! — укори ме Виктория.

— Така има по-добра пазарна стойност — обясни Бени.

— Предпочитам да живея в настоящето — отбелязах.

— Разбираемо е. Кой знае кога може да те сполети трагедия?

Може би беше заплаха. Може би беше учтив разговор.

— Знаеш ли как влязох в моя бизнес, Ласитър?

Поклатих глава.

— Започнах като шлифовач на диаманти в Ню Йорк. За стария Слуцк. Ортодоксален евреин, разбира се. Знаеш ли защо евреите се занимават с диамантения бизнес?

Отговорих, че не знам.

— Да кажем, че си евреин в Лисабон, през петнадесети век. Би могъл да си в диамантения бизнес или в бизнеса с добитък. Идва обаче време, когато Португалия решава да изгони евреите, както става през 1497 година, и тогава е много по-лесно да пътуваш с диаманти, отколкото с крави.

— Звучи логично — съгласих се.

— Това са същите евреи, които Испания прогонва през 1492 година — добави Виктория. — Точно когато са мислели, че най-накрая са открили убежище, се случва отново, в Португалия.

— Имаш умна сътрудничка, Ласитър.

— Принстън и Йейл — обясних.

— Както и да е. От стария Слуцк научих всичко за диамантите и как да се отнасям с хората.

— Значи е бил добър шеф — казах.

— Познаваше диамантите. Обаче добър шеф — не точно! Беше най-гадният кучи син в централната част на града. Четеше Талмуда цяла сутрин и крещеше на работниците през останалото време. Научих се да правя всичко наопаки. Отнасям се с работниците си като със семейство. Плащам им добре. Изпращам лекари на децата им, когато са болни, и подаръци, когато се женят. Никога не съм търпял служители, които се отнасят зле с подчинените си.

— Това е нещо добро — обади се Виктория.

— Да вземем Николай Горев например. Алчен и глупав. Казах му да не смъква по толкова много пари от клиентите, за да си няма проблеми с компаниите за кредитни карти. Освен това мамеше момичетата — задържаше заплатите им, принуждаваше ги да правят секс. Смъртта му не ме натъжи. — Обърна се към мен. — Е, Ласитър, а какво искаш ти?