Ези-тура [bg]

По телефона Виктория каза, че ще вземе влака до ареста, за да можем да отидем при Бени с една кола. Това нямаше да е проблем, само че започна да вали.

Не следобедно преваляване.

Летен дъжд в Маями. Мусонов дъжд. Амазонски дъжд. „Ной, свършвай вече проклетия ковчег!“ — такъв дъжд. Сиви откоси се изливат от черно небе, парализират чистачките и блъскат по покрива като Макс Уайнбърг на барабаните. Мълния се измъкна на зигзаг от смъртоносните облаци и удари едно от малките островчета южно от естакадата. Тътенът разтресе стъклата на колата ми. Старият брезентов покрив не течеше в точния смисъл, но по шевовете се появиха капки вода.

Виктория смяташе да отиде до ареста пеша, от станцията на метрото. Разстоянието е само две пресечки, но в ден като днешния човек може да се удави. Опитах да се свържа с нея по телефона, но под ниския таван от неземни облаци нямаше сигнал.

Големите дебели гуми на кадилака ми започнаха да се плъзгат по водата, така че намалих. Другата възможност беше да излетя през парапета и колата да стане на лодка. Преди години си сложих CD плейър и сега мушнах в устройството любимия си диск на Ленард Коен. С характерния си дрезгав глас той наполовина пееше, наполовина говореше:

„Всички знаят, че зарът е фалшив, и всеки хвърля стиснал палци“.

Знаех го, но все пак бях благодарен, че ми го напомня.

След като стигнах сушата, подкарах по 1-95 на юг, после на запад по 836 и излязох на Северозападно дванадесето авеню. Вместо към затвора, продължих към станцията на метрото, до болницата „Джаксън Мемориъл“. Заварих Виктория сгушена под навеса да ме чака. Някак си знаеше, че ще отида да я взема и няма Да я оставя да върви пеша в дъжда. Това беше единственото, което ме зарадва от сутринта.

Соломон беше отслабнал още повече, изглеждаше по-блед и потиснат. Е, не беше отседнал в „Четири сезона“. Виктория извърна лице — може би си мислеше, че ще се разплаче, ако гледа любимия си в този вид.

— Можете ли да опитате пак да ме измъкнете под гаранция? — попита Соломон. — Това проклето място ми се отразява зле.

— Няма да стане — отговорих. — Съдията е издал решение.

Соломон не ме наруга и не ми каза, че съм калпав адвокат.

Бих го предпочел. Вместо това като че ли се затвори в себе си. Беше загубил искрата, която беше толкова характерна за него.

В съда имахме някои общи приятели. Един от тях е Марвин Мейвън — пенсионер на осемдесет и няколко, който обикаля съдебните зали в търсене на интересни казуси и раздава съвети по избора на съдебни заседатели. Преди няколко месеца се сблъсках с Марвин в коридора. Току-що излизаше от залата, в която Соломон защитаваше две двуметрови моделки от Саут Бийч, еднояйчни близначки на име Лекси и Рекси, които обжалваха няколко хиляди долара глоби за паркиране на място за инвалиди.

— Знаеш ли как спечели кучият му син? — попита Марвин.