Веселото гробище [bg]

- От вчера е така - прошепна баба Бенда.

- Разбирам - също шепнешком отвърна комисарят. - Ние ще огледаме тук.

- Както искате - отвърна възрастната жена и посочи лявата врата. - Това е стаята на Стела.

Двамата полицаи влязоха вътре, а баба Бенда остана на вратата, за да може да наглежда Глухата Марина.

- Много е красиво - прошепна Радо.

- Съгласен съм.

- Къщата е на повече от двеста години - обади се баба Бенда.

Таванът и подът бяха от дървени дъски, а едната стена бе покрита от долапи, украсени с резбовани цветя. Имаше стар скрин, стол, легло. Проскърцването на пода напомняше на плахи въздишки по изгубена младост. Полицаите надзърнаха навсякъде, но нищо не спря вниманието им.

- Къде са конете? - попита Мишената.

- Като излезете от къщата, завийте наляво - упъти ги баба Бенда.

Когато отвориха вратата на конюшнята, двата коня тревожно изцвилиха.

- Усещат липсата на стопанката си - отбеляза Радо.

- Не знам дали някой се грижи сега за тях... - Мишената надникна през преградата. - Юнако, дори вода нямат.

- Да не искаш да ги заведа на водопой? - дръпна се назад младият мъж.

- Не. Напълни две кофи вода - нареди шефът му.

- А да изрина фашкиите? - Радо гнусливо сбърчи нос.

- Добро дело е, юнако - кротко изрече Донов и добави: - Аз ще огледам наоколо.

Радо се поколеба, видя двете кофи и излезе отново на двора, за да търси чешмата. Погледът на Мишената се плъзна из помещението. Отбеляза конските седла, прилежно закачени на стената, а после съзря трите големи зелени ябълки над аптечката. Не пасваха на обстановката. Отбеляза си наум, сложи си ръкавиците и отвори вратичките на аптечката.