Робокоп

Ема изключи телевизора и отиде до прозореца.

— Още ли е там?

— Аха — отговори Ема. — Все още седи там. На хълма.

— Е добре — каза мъжът й. — Да не му пречим. Чувствам се някак по-сигурен, като знам, че той патрулира.

Ема кимна и изключи осветлението в дневната.

Вън от къщата, далече, един полицай седеше на върха на хълма. До него лежеше огромно куче. Звездите блещукаха високо в късното нощно небе. Той гледаше към луната, потопена в пространството.

Може би някой ден машината и човекът в него щяха да се слеят. Може би някой ден щеше да се примири със себе си. Но сега беше объркан. Нямаше дом. На цялата планета нямаше друго същество, с което да може да сподели чувствата и мислите си. Беше единственият от този вид.

Кучето до него се размърда. Той протегна мощна стоманена ръка и го потупа нежно по главата. То се притисна до крака му и помаха с опашка.

Робо продължаваше да потупва кучето между ушите. Може би някой ден ще се почувства цялостен. Може би някой ден ще се почувства в по-малка степен отклонение. Може би някой ден ще може да се нарече човек.

Погледна луната и си спомни за семейството си. Видя любещите очи на Джан. Усмихнатото лице на Джими.

Може би някой ден…

Една сълза се изтърколи от човешкото му око и се спусна надолу по бузата от плът и стомана.

Той стана и погледна светлините на града в далечината.

Някъде се извършваше престъпление.

Подсвирна на кучето и двамата се отправиха надолу по хълма към турбокрузъра.

Днес, тази нощ, той беше ченге.

Ченге, което имаше работа.