Тарзан, храненикът на маймуните
- Автор: Бъроуз Едгар
- Серия: Тарзан #1
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Тарзан, храненикът на маймуните». Краткое содержание книги:
Единият беше „Ароу“, а другият — малък френски крайцер, върху чийто борд се тълпяха много хора, загледани към брега. Клейтън разбра, че топовният гърмеж е предназначен за тях.
Двата кораба бяха твърде далеч от брега, за да могат от тях да се забележат фигурките, махащи от колибата. Есмералда беше свалила червената си престилка и бясно я развяваше над главата си. Клейтън, опасявайки се, че това няма да е достатъчно, се втурна към северния нос, при сигналната клада.
Стори му се, че бе изминала цяла вечност, докато най-после се добра до огромната купчина сухи клони и храсти.
Когато излезе от гората на открито място, откъдето можеха да се видят корабите, Клейтън беше страшно поразен, защото видя, че на „Ароу“ вече вдигат платната, а крайцерът е потеглил напред. Той бързо запали кладата и се затича към най-крайната точка на носа. Най-после огромният стълб дим се издигна и привлече вниманието на крайцера. Една дузина бинокли се насочиха към брега.
Двата кораба се обърнаха назад. „Ароу“ остана на място, полюшван от вълните, а крайцерът се отправи към сушата. На известно разстояние той спря и една лодка се отдели от него. При пристигането й от нея скочи млад офицер.
— Господин Клейтън, ако не се лъжа? — попита той.
— Слава богу, вие дойдохте. Дори и сега може би не е твърде късно — промълви Клейтън.
— Какво искате да кажете, господине?
Клейтън разказа, че Джейн Портър е отвлечена и има нужда от въоръжени хора, за да продължат търсенето из джунглата.
— Боже мой — извика печално офицерът, — би било ужасно, ако клетото момиче не се намери!
От крайцера отплуваха още няколко лодки. Клейтън, като посочи на офицера входа на залива, седна в неговата лодка и те се отправиха към хижата по вода.
Скоро всички достигнаха до мястото, където ги очакваха двамата мъже и плачещата Есмералда.
Сред офицерите в последната лодка бе и командирът на кораба, който изслуша историята за отвличането на Джейн Портър и великодушно предостави доброволци да придружават Портър и Клейтън в техните издирвания. Капитанът избра двадесетина матроси и двама офицери — лейтенантите Д’Арно и Шарпантие. Лодките заминаха обратно за храна, патрони и пушки. На въпроса на Клейтън как са се озовали тук, командирът Дюфрен отговори, че преди месеци видели „Ароу“ пътуващ на югозапад с твърде много платна. Когато му сигнализирали да спре, той вдигнал платна и ги подминал. Опитали се да го настигнат, но безуспешно. След това в продължение на няколко седмици те патрулирали край брега и вече били забравили случката, когато видели същия кораб, люшкан неуправляем насам-натам. Нямало никой нито при руля, нито около мачтите. Поради голямото вълнение те не направили опит да се качат на празния платноход. Изведнъж видели на борда човешка фигура, вкопчила се в парапета, издигнала ръка в отчаян зов за помощ. Веднага няколко души с една лодка се прехвърлили успешно на кораба. Гледката, която видели там, била потресаваща. Около дузина мъртви и живи хора се търкаляли на борда, подмятани от люлеенето на кораба. Между тях имало и два трупа, оглозгани сякаш от вълци.
Спасителната команда вдигнала необходимите платна, а останалите живи били пренесени на крайцера.
Когато французите се качили на палубата, никой от ранените не бил в съзнание. Клетникът, дал сигнала, паднал полумъртъв, без да разбере дали сигналът му е бил видян.
Навярно след срещата с крайцера корабът панически е продължил в открито море, но тъй като припасите били на свършване, моряците потеглили обратно на изток. Понеже на борда не е имало никой, които да ръководи, скоро започнали препирни — къде се намират и какъв курс трябва да държат. Три дни плували на изток, но никаква земя не се виждала. После обърнали на север, страхувайки се, че силните северни ветрове са ги отдалечили от Африка. Два дни пътували на север-североизток и тогава попаднали в ураган, който продължил дяла седмица. Водата свършила, а един ден след това привършили и запасите от храна.
Положението бързо се влошавало. Един от тях полудял и скочил зад борда. Скоро след това друг си прерязал вените и започнал да пие от собствената си кръв. След като умрял, го хвърлили зад борда, макар че някои искали да се хранят с телата. Гладът ги превърнал в диви зверове. Крайцерът ги намерил, когато двама техни умрели другари вече били изядени. След като оцелелите се възстановили, те не могли с точност да посочат местоположението, където били оставени професорът и спътниците му. Затова крайцерът бавно плувал покрай крайбрежието, давайки от време на време по някой топовен гърмеж.