История на Франция
- Автор: Дар Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодор Михайлов
- Жанр: Иронические детективы
Электронная книга - «История на Франция». Краткое содержание книги:
Фабулата е следната: комисарят седи в управлението и разказва за Франция на своя другар и колега Берюрие — „светец неоткриваем в църковния календар, но затова пък известен във всички квартални кръчми на Париж“.
Берюрие с неговите „110 килограма триумфираща плът“ е прототип на главния герой във всяка глава в романа. В частите от книгата, които разказват важни моменти от френската история, Дембо влиза в ролите на гала Берюрикс, непрокопсаника Берюроа, който измамва Жана Д’Арк, мускетаря Берюран, който опъва френската кралица и прецаква всеизвестния Д’Артанян, както и още доста комични образи.
Френските историци и общественици сигурно са си глътнали езиците, когато книгата е излязла през 1964 г. Защото в нея всичко е абсурдно, комично, смешно до гротеска. Националните герои са осмяни безпардонно, а историята на Франция — пресъздадена през крив макарон. Пардон, асперж.
Да не говорим за жените, до една „уруспии“ и „пичкоранки“, но винаги секси и уважавани (по онзи начин нали се сещате), което си е малка утеха.
Едно от ценните неща в този бурлесков исторически роман е, че насред целия низ от весело-тъжни нелепости в текста съвсем ненатрапчиво и живо са вплетени заслужаващи размисъл бележки. Многозначителни намигвания към нашето съвремие, както и критични нотки към като че ли неизправимите дефекти, нагло съпровождащи до ден-днешен социално-политическите реалности, а и самата човешка природа.
С една дума, „История на Франция“ от Сан Антонио е книга по-многоизмерна, отколкото изглежда на пръв поглед, и е предназначена за онези, които могат и да се смеят, и да мислят.
Големи реверанси за преводача и пресъздателят Теодор Михайлов, който е вкарал книгата в 21 век, правейки я още по-въздействаща.
— Ти винаги си готов да обориш всяка теза с контратеза, взета от необоримата действителност, Берю. Както в момента си перипатетик, така може да се каже, че си по принцип пълзящ емпирик.
— Пълзящ какво? Подозирам, че не е нещо много хубаво. Защо се ебаваш с мене, Тони? Това трябва да ти иде от температурата.
— Хич не се ебавам с теб, Дембо. Но нека не губим време. Днес ще се занимаем с Луи XV, щом като така и така си дошъл.
— Това, което знам за него, е, че е бил върло безсрамен. Казал, представи си: „Правя, каквото правя, след мен ако ще да е потоп!“
— Аз пък смятам, Дембо, че много неща, които са написани за него в учебниците на различни нива, са злонамерени клишета. Що се отнася до мен, имам известна слабост към този крал. Но нека започнем от самото начало, тоест непосредствено от смъртта на краля-слънце Луи IV. Неговият наследник, правнукът му Луи, бил поредният твърде невръстен, за да изкачи стъпалата до трона. По примера на баща си Луи XIV постановил своеобразна регентска система. В завещанието си той посочил доста хора, които да упражняват властта вкупом. Племенникът му Филип Орлеански бил просто един от тях. Обаче след смъртта на краля той постигнал анулирането на това завещание и станал единствен регент. Филип бил сладкодумен, духовит, но и толкова развратен, че можел да шокира която и да е съдържателка на бардак.
На французите им били омръзнали войните на Луи XIV и зааспирирали за следвоенен период. Тъй че с удоволствие последвали примера, даден им от Филип — захвърлили всичките си оръжия и извадили естествените си пушкала, дарени им от Господа-Бога. Както в двора, така и сред някои кръгове от обществото, последвал разгул, който не мога да си позволя да описвам тук, защото ще отнеме много време и място — от безразборен сексуален калабалък до организирано нафърфорване в индианска нишка…
На това място, за да освободи своя говорен апарат, Берю изплю непринудено фаса си върху килима и рече:
— Като ми разправяш, Тони, за всички тия шашкънии, дето ставали из дворовете на нашите крале, а и около тях, си мисля: лошо няма — веселили са се хората. Но, от друга страна, такъв ли пример е трябвало да дават кралете и благородниците на останалите части от населението? Не са ли го тласкали те към упадък на нравите? Като си се заел с управлението на една страна, това не те ли задължава все пак да спазваш известно благоприличие? Да не би да си свободен артист я! То не може и кура в гъза, и душата в рая!
— Не мога да не призная за пореден път, че по принцип си прав, Дембо. Но слаб е човекът и податлив на съблазни. Тъй или иначе, Филип си бил направо папата на порока, поклонника на свалените гащи, пилигрима на блудството… В това отношение си имал един близък съратник — абат Дюбоа, който си падал особено по това, да му духат, независимо дали мъже или жени, което пък станало твърде разпространена мода. По този повод отпаднало носенето на прекалено дълги перуки, защото те пречели на гореупоменото не твърде богоугодно занимание. И така мъжете постепенно престанали да приличат на кокер-шпаньоли и на хоризонта се появил стилът „Луи XV“. Ръководена от подобен регент, Франция бързо изпаднала в неконтролируемо разпътство. Но цялата тази веселба и безхаберие не можели да не се отразят на държавните финанси и в един момент в кралския трезор останали само шепа дребни екюта. Тогава Филип Орлеански поверил финансово-икономическата политика на един шотландски авантюрист на име Лоу. Последният основал Парижката борса и заместил металните пари с книжни. Пуснал и акции от Индийската търговска агенция. Много хора си помислили, че Лоу е на път да спре всеобщото сриване. Неговите мерки причинили доста голямо социално-икономическо раздвижване. Някои хора от дребната буржоазия започнали да забогатяват, докато немалко аристократи — да обедняват. Това разместване на пластовете представлявало още една крачка към Френската революция. Абсолютната монархия започнала да агонизира. Системата на Лоу свършила в края на краищата с банкрут, но предизвикала известни промени в хорските умове, които започнали да си задават въпроси относно социално-икономическия ред. Въпросният шотландец неволно допринесъл за сриването на монархията не по-малко, отколкото писанията на Русо или Волтер. Франция определено предприемала завой в различна посока от дотогавашната. На регента не му пукало и продължавал палуванията си. В това отношение по неговите стъпки вървяла и дъщеря му — дукеса Дьо Бари. Разгулът бил тотален. А през това време Луи XV растял под настоятелството на епископ Фльори, който криво-ляво го въвеждал в спецификата на кралските функции. Младият крал дори и не поглеждал дворцовите госпожички; любимото му занимание бил ловът. Сгодили го, разбира се, за да не се нарушава установеният стереотип, за испанската инфанта. Тя вече живеела във френския двор, където получавала френско възпитание, докато дойде времето да се пъхне в кралското ложе. Луи XV почти не я виждал, а и не се интересувал от нея. Отгоре на всичко хич не му се и кралувало. Настоящите титла и положение му били достатъчни. Така че, когато през 1723 година регентът дал фира по волята Божия вследствие на някакъв кръвоизлив, Луи, който бил тогава само тринайсетгодишен, охотно поверил юздите на кралството на Бурбонския дук — възнеприятен и тъп като галош тип, неприлично забогатял благодарение на нововъведенията на Лоу. Въпросният индивид бил пригоден да бъде главен администратор на държавата точно толкова, Берю, колкото ти си пригоден да бъдеш парижки архиепископ. Той бил обаче колкото тъп и невеж, толкова и комбинативен. В бурбонската му тиква витаели приблизително следните съображения: „Кралят е с крехко здраве — кашля при най-лекото въздушно течение. Нищо чудно дробовете му да са нефелави по рождение. Ако вземе, та гиберяса, короната ще паркира на чутурата на братовчед му Орлеански, който ми е заклет враг и ще стьжни живота ми. Изводът от това е, че за да ми бъде гарантирано бъдещето, както и това на наследниците ми, кралят трябва да остане жив и най-вече да има син. Само че с тази ескуриалска инфанта, която е само на осем години, сме твърде далеч от появата на евентуален дофин. Ерго, най-добре при това положение е пиклата да бъде отпратена при баща й, а на краля да бъде намерена някоя вече функционираща мома.“