Заложникът
- Автор: Грифин Уилям
- Серия: The Presidential Agent #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Цветана Генчева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Заложникът». Краткое содержание книги:
Съпругата на дипломат е отвлечена в Аржентина, а съпругът й е убит пред очите й. Децата им ще бъдат следващите, такова е предупреждението, ако тя не каже къде е брат й, дипломат от ООН, замесен в нечисти сделки, свързани с програмата „Петрол срещу храни“. Липсва огромна сума пари и ръце от всички краища на света се протягат, за да ги вземат. Те няма да се поколебаят нито за миг да пролеят кръвта на всеки, който се изпречи на пътя им…
— Силвия, запознай се с господин Кастило. Господин Кастило, това е госпожа Силвия Грунблат, Връзки с обществеността.
Госпожа Грунблат подаде ръка по начин, който подсказваше, че това за нея е необичайно и го смята за пълна загуба на време.
— Какво знаеш до момента, Силвия?
Тя погледна Кастило, сякаш се чудеше дали може да говори пред човек, когото не познава.
— Кен Лауъри ми разказа — заяви тя. — След това ми позвъни, за да ми каже, че е в Немската болница, и преди да дойда в посолството, се отбих там. От него разбрах подробностите.
— Външният министър идва насам. Когато пристигне, искам да му покажа изявлението ни за пресата.
— И какво да се казва в изявлението?
— Още в началото искам да изразим нещо като благодарност към аржентинското правителство, на които сме разчитали още от самото начало на тази трагедия, за положените усилия и за пълното доверие.
Госпожа Грунблат се замисли за около петнайсет секунди.
— Добре. Какво друго?
— Силвия, от теб научих, че когато няма мърдане, трябва да кажем истината.
— А истината каква е?
— Всички знаем, че госпожа Мастърсън изчезна при обстоятелства, които ни карат да мислим, че е била отвлечена, че господин Мастърсън е бил убит, вероятно от похитителите, а тя е оставена в таксито, където е намерено тялото му.
— Добре. Заемам се веднага.
— На него ще му трябват около петнайсет минути, за да стигне до посолството.
— Ще бъде готово, господин посланик.
— Бих искал да погледна написаното от госпожица Грунблат — намеси се Кастило.
Тя му отправи леден поглед.
— Госпожа Грунблат, господин Костело.
— Името ми е Кастило, госпожо Грунблат.
— Искате ли да добавите нещо, господин Кастило? — попита Силвио.
— О, не, господине. Просто искам да знам какво е изявлението ни.
— Мога ли да попитам кой е господин Кастило? — обади се отново тя.
— Работи за президента, Силвия, което означава, че трябва да му казваме всичко, което иска да знае.
— Мога ли да го спомена в изявлението? — попита любопитно тя.
— В никакъв случай — отсече Кастило.
Тя вдигна и двете си ръце, за да покаже, че това няма да излезе от нея при никакви обстоятелства. Чарли й се усмихна.
— Да не би да убивате хората, които надничат през рамото ви, докато работите? — попита той.
— Само ако се опитват да ми надничат в деколтето — отвърна тя. — Толкова ли сте нетърпелив да разберете какво съм намислила?
— Иска ми се да му хвърля едно око, преди да отида в болницата — уточни той.
— Дадено — съгласи се тя.
— Ще ви осигуря кола и шофьор, господин Кастило — предложи посланикът.
— Ще повикам такси, господине.
— Приемете колата — настоя посланикът.
— Благодаря ви, господине.
(ТРИ)
— Какво ще кажете? — попита госпожа Грунблат.
— Точно както го иска посланикът — отвърна Чарли. — До кого ще го изпратите?
— Щом шефът го одобри, ще го пратя по имейла първо на „Хералд“ — английския вестник тук, — след това на Агенция АП, след това на „Ню Йорк Таймс“. След това ще им позвъня, за да ги уведомя, че съм го пуснала. След това на всички останали и на местните медии.
— Може ли едно копие до Карл Госингер във „Фор Сийзънс“.
— Кой е той?
— Работи за немския вестник „Тагес Цайтунг“.
„Той на свой ред най-безсрамно ще перифразира внимателно написаното от вас и ще го изпрати като свой материал.“
Тя го погледна любопитно, но не попита нищо повече.
— Смятайте, че съм го изпратила.
Вратата на кабинета й се отвори и влезе едър мускулест млад мъж в цивилно облекло. Вълненото сако не прикриваше особено успешно пистолета, втъкнат под колана. Кастило бе сигурен, че е пехотинец от охраната.
— Господин Кастило?
— Да.
— Господине, колата ви очаква.
— Готов съм — отвърна Чарли. Погледна госпожа Грунблат. — Благодаря.
— Ако откриете нещо, нали няма да ме оставите на тъмно?
— Вие ще сте втората, която ще научи.
Пехотинецът го поведе към служебното беемве в мазето и задържа вратата отворена.
— Нали нямаш нищо против, ако седна отпред? — попита Чарли.
— Не, господине. Както искате, господине.
Кастило заобиколи и отвори вратата до шофьора. На седалката бе оставен кожен несесер.
— Този несесер твой ли е? — попита той.
— Не, господине, за вас е.
— Посланикът мисли, че имам нужда от бръснене ли?
— Това е оръжието ви, господине. Пистолет.
— Наистина ли?
Кастило дръпна ципа на несесера. Вътре бе поставена полуавтоматичен деветмилиметров „Берета“.
„Много мило от страна на Силвио.“