Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)
- Автор: Догерти Пол
- Серия: Тайните на Древния Рим #4
- Язык: болгарский
- Переводчик: Васил Дудеков-Кършев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Царицата на нощта (Тайните на Древния Рим)». Краткое содержание книги:
Клавдия трябва да спечели доверието на малцината останали живи легионери, за да разбере дали страшната смърт, постигнала приятелите им, няма връзка с далечното минало и с нещо случило се в Британия.
Сякаш това не е достатъчно, и близките на самата Клавдия са заплетени в друга мистерия — в двора на кръчмата, чийто съдържател е вуйчо й, откриват труп на младо момиче. Ковчегът е украсен с християнски символи, а по тялото, макар и явно положено в земята преди доста години, няма никакви следи от разложение. Възможно ли е младата жена в ковчега да е християнска мъченица, една от последните жертви на преследванията на предишните императори? Как е срещнала смъртта си и коя е била тя все пак?
Въпросите се трупат един след друг, а за да открие отговора и да залови убийците, Клавдия ще трябва да тръгне по заплетени следи, съзнавайки, че една погрешна стъпка може да й струва живота.
Клавдия прехапа устни и се загледа в пеперудите, които кръжаха над фонтана.
— Но това е странно! — прошепна тя. — Всеки ден от копторите изчезват млади жени и никой не го е грижа!
— Не те ме тревожат! — бързо отговори Торкват. — Офелион се интересува само от една. Не бива да забравяш, Клавдия, че властите сега имат трупа и внимателно ще го изследват.
Клавдия привърши пресния ябълков сок; вече се канеше да отпие от виното, но спря.
— Можеш ли да ми помогнеш, Торквате?
— С всичко, което е по силите ми.
— Ти явно знаеш много за медицината — Клавдия се примъкна по-близо до него. — Има ли някакво логично обяснение на онова, което намери Венуций?
— Мислих за това! — Торкват прокара пръст по ръба на чашата си. — Не мога да измисля нищо, но в императорската библиотека има много ръкописи. Ти би могла да надникнеш там.
Клавдия допи виното си, поблагодари на Торкват и напусна кръчмата. В „Магариците“ беше доста спокойно; денят все още не беше свършил и мнозина от редовните посетители или се занимаваха с обичайните си дребни мошеничества, други си отспиваха след погълнатото на обед вино, други изчакваха да мръкне, за да се измъкнат на улицата, без да ги забележи някой по-зорък от нощните стражи и да си спомни за нещо нередно, което бяха направили преди. Гостилницата беше пометена и миришеше на чисто, печките в кухнята още бяха студени. Прислужничката Януария седеше на стълбите към градината; тя й съобщи, че Полибий и Попея са се скрили в стаята си от дневната горещина. Клавдия тъкмо се бе упътила към своята собствена стаичка, когато Януария я повика и посочи към градината.
— Прощавай, господарке, имаш двама посетители.
Клавдия намери Салуст Издирвача в сянката на едно дърво, където споделяше кърчаг вино с подправки с един тантурест мъж, седнал срещу него на масата. Салуст изглеждаше както винаги — облечен в окъсани, прашни дрехи; с набръчкано лице под рошава бяла коса, уморените му, сълзящи очи успяха да й се усмихнат, а месестият му нос душеше въздуха, сякаш постоянно търсеше нещо. Салуст обаче съвсем не беше онова, което изглеждаше. В действителност той бе извънредно умел издирвач, човек, който — ако му бъдеше платено достатъчно — можеше да намери в Рим всичко. Бе застанал на погрешната страна в последната гражданска война между Константин и Максенций, но благодарение на Полибий и Клавдия си беше върнал императорското благоволение. Заедно с голямото си семейство Салуст бе натрупал състояние, което по нищо не личеше от запуснатия му външен вид, аскетичните му хранителни навици и дрипавата му премяна.
Издирвача стисна ръката на Клавдия и кимна с разбиране, когато тя се извини, че го е накарала да чака. После представи госта си. Целад. Беше среден на ръст, дебел, с мургаво лице, по-голямата част от което бе прикрита от кичур бяла коса и разкошни брада и мустаци. Той гърлено поздрави Клавдия. Салуст обясни, че Целад е пикт, бивш роб, сега освобожденец.
— Наистина, толкова е свободен, че вече може да прави всичко — продължи Салуст. — Покровителят му умря и сега Целад търси да го вземат някъде на работа.
Клавдия пак напълни чашите на двамата, като добави, че самата тя вече е пила достатъчно, но се радва да види Салуст. Разпита го за семейството му, за братовчедите, братята, чичовците, сестрите, синовете и дъщерите му, за всички, които му помагаха в търсенията му из Рим. Накрая разговорът стигна до същността. Клавдия попита Салуст дали е чувал за похищенията. Салуст кимна.
— Разбира се! — промърмори той. — Всички са чували.
— А някой наемал ли те е да търсиш заложниците?
Салуст поклати отрицателно глава.
— Аз не ловя риба в това езеро! — заяви той. — Твърде опасно е.
— Какво искаш да кажеш? — заинтересува се Клавдия.
— Ами…
Салуст замълча, докато търсеше думите си.
Клавдия бързо погледна Целад — благовиден мъж с уморени очи и пълни устни, с леко изкривен встрани нос. Разбра, че мустаците и брадата прикриваха дълбок белег върху дясната му страна, който стигаше до под брадичката и продължаваше по врата.
— Да, така си е! — проговори Салуст. — Който и да е замислил отвличанията, той е предводител на шайка, а аз винаги стоя по-настрана от такива работи. Както и да е — въздъхна той, — ето ти Целад, някогашен пиктски воин, пленен на юг от „Голямата стена“ преди четиринайсет години и доведен в Рим. Бил е продаден за роб в дома на Валерий Грат, където се усъвършенствал като готвач. Освободен от благодарния си господар, Целад се канеше да се настани в дома като главен готвач, когато покровителят му внезапно умря. Синът, наследник на Валерий, не се интересуваше от Целад и отказа да го подкрепи. Така Целад бе принуден да продава храна по улиците. Той е добре известен в квартала на Целийския хълм. — Салуст посочи с ръка. — Когато презвитер Силвестър ме накара да намеря някой пикт, не ми беше трудно. Семейството ми често се е угощавало с най-добрите блюда на Целад. Превъзходен готвач, наистина много добър — добави замислено той.