Нострадамус ми изяде хамстера
- Автор: Ранкин Робърт
- Язык: болгарский
- Переводчик: Светлана Комогорова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Нострадамус ми изяде хамстера». Краткое содержание книги:
Та това дори не е половината от всичко!
— Арестувам този човек — продължи Ръсел. — Той е избягал военнопрестъпник и аз ще го отведа в затвора.
Тълпата отвърна със злокобно ръмжене, което се стори на Ръсел обезкуражаващо. Но все още беше готов храбро да го посрещне.
— Не се опитвайте да ме спрете — това беше фразата, която реши да използва.
— Рррр! — и после: — Грррр! — отвърна тълпата.
— Ръсел — обади се господин Фъджпакър, — веднага хвърли пистолета.
— Не, няма — Ръсел се прицели в двамата мъже в офиса. — А ти — горе ръцете — обърна се към Адолф Хитлер. — Няма все да ти повтарям!
Ръцете на фюрера се стрелнаха във въздуха — защо да се прави на герой, когато някой е насочил към него пистолет?
— Ти ме разочарова, Ръсел — рече господин Фъджпакър.
— Аз да съм разочаровал тебе? — Ръсел размаха пистолета и това накара фюрера да трепне. — Ти, гаден дъртак! Аз те уважавах. Работех здравата за тебе.
— И пак ще работиш. А сега хвърли този пистолет и да обсъдим нещата.
— О, не, не. Стига приказки. Този човек, Хитлер, ей тоя — той идва с мене. Не искам да го убивам, но ще го направя, ако се наложи. Вероятно ще получа медал от кралицата, ако го направя. Или може би за награда часовник с уестминстърски камбанки.
— Твърде късно е — обади се господин Фъджпакър.
— Твърде късно за какво?
— Твърде късно е да се прави гег за уестминстърските камбанки.
— Да, сигурно си прав. Но той въпреки това идва с мен. Това е краят, господин Фъджпакър. Всичко свърши — и филмът, и всичко.
— Преуморен си — седни и пийни едно.
— Не. Не искам…
— Ръсел, внимавай! — изпищя Джули.
Ръсел извърна глава и срещна погледа на Боби Бой. Мършавият му се нахвърли с пистолет в ръка и после нещата сякаш тръгнаха като на забавен кадър — така, както често става, когато се случва нещо наистина ужасно. Пистолетът на мършавия се приближи към лицето на Ръсел, но той замахна настрани и приведе собствения си пистолет в яростен контакт със стомаха на нападателя. Все още понесен от силата на собствената си инерция, Боби Бой се гмурна покрай Ръсел в офиса и фрасна главата си в могъщия „Непобедим“. Щом падна по гръб, пистолетът гръмна, куршумът рикошира в сейфа и се заби право в лявата му колянова капачка.
Ръсел с ужас наблюдаваше как мършавият се гърчи на пода и от крачола му блика кръв.
— Повикайте линейка — обърна се отново Ръсел към тълпата. — Имаме нещастен случай. Повикайте линейка.
Никой не помръдна.
— Хайде де — кресна Ръсел, — побързайте. Ще му сложа турникет.
Пак никой не помръдна.
— Ама хайде де, направете нещо!
И хората от тълпата направиха нещо. Отметнаха глави и започнаха да вият. Ужасен звук — жесток, атавистичен. Направо изкара ангелите на Ръсел.
— Престанете! — кресна той. — Престанете!
Но те не престанаха.
— Ръсел, бързо, ела — той усети ръката на Джули на лакета си. Тя го задърпа за ръкава.
— Да, ще… ще…
Някой метна чаша. Тя се разби над вратата на офиса и стъкълцата се посипаха върху Ръсел. После — бутилка. Тълпата прииждаше напред.
Ръсел стреля в тавана. Тълпата спря за миг. Ръсел побягна, Джули — също. Притичаха през хангара, а виещата тълпа ги погна като вихър.
Ръсел отвори малката вратичка с панти в голямата плъзгаща се врата и бутна Джули навън. Последва я припряно, трясна вратата и пусна резето. Такова нещо не можеха да отворят отвътре.
Докато се мъчеше да си поеме дъх, Ръсел събра мислите си. От хангара се носеше ужасен вой и барабанене на юмруци по голямата плъзгаща се врата.
— Благодаря ти — задъхано рече той. — Благодаря ти, че ме предупреди. Ще трябва да намерим телефон и сами да извикаме линейка.
— Ти майтапиш ли се?
— Той може да умре от загуба на кръв.
— Няма.
— Ама…
— Трябва да се махаме, Ръсел. Ще ни убият. И двамата.
— Добре. Ти имаш ли кола?
— Не, а ти?
— Не, и аз нямам. Нямаше да те питам, ако имах.
— Трябва да намериш кола, Ръсел. Бърза. Яркозелена спортна кола.
— На мене винаги са ми харесвали „Волво“, много са надеждни. Стоманена клетка и въобще.
— „Волво“ карат мъже, които носят пижами — каза Джули и Ръсел се опита да си го представи.
— Които носят промазани якета, без съмнение — рече той. — Какъв е този звук?
— Какъв звук?
— Този звук.
Този звук беше един такъв стържещ скърцащ звук. Като звука, който издава голяма плъзгаща се врата, когато я плъзгат.
— Бягай! — възкликна Ръсел.
— Накъде? — попита Джули.
— С мен, имам една идея — Ръсел я хвана за ръката и те побягнаха към паркинга на гърба на Хангар 18. Той извади голямата стъклена лампа от джоба си.
— Можем да използваме това.